Гледах как гумата на колелото се върти. Спиците се гонеха една след друга, а умореното ми тяло се опитваше да не изостава. Бях на разходка с човек, който ми помагаше да видя себе си. Да се погледна от друг ъгъл и да открия какво не беше наред. Думите се нижеха една след друга. Част от тях рикошираха в съзнанието ми и бяха отхвърлени, но някои от тях успяха да стигнат до мен. Успяха да докоснат струните на душата ми и да ми подскажат какъв беше проблемът.
Отново се пренесох в залата, сред тежестите и болката. Физическата болка, която символично ми говореше за душевната.
Казват, че когато човек не е готов за нещо, не трябва да му помагаш. Помощ в този случай би навредила. Трябва да оставиш човека да узрее и сам да отвори пространство в живота си за нещо ново, нещо различно. Той ми каза, че понякога най-великият акт на обич е да оставиш някой да удари дъното – по-бързо. Колко беше прав.
Не е необходимо животът да ни поставя на колене, за да се осъзнаем, но понякога да нулираш всичко върши работа. Върши работа да се озовеш насред руините на собственото си съществуване. Да останеш сам със себе и и да имаш шанс за едно ново начало. Понякога строим кули върху нестабилна основа и колкото и да се опитваме да завършим граденото, основата винаги е нестабилна. Тогава трябва да започнем отначало.
Залата и тежестите. Животът и моята болка. Така, както в залата не трябва да даваш по-голяма тежест или по-сложно упражнение на някой, преди да е станал достатъчно силен за тях, така и животът не ни позволява да се нагърбим с по-тежка задача, преди да сме усвоили по-леките уроци.
Болката, която усещах. Чувство, от което ми се искаше да избягам. Може би неосъзнаваща, че то беше необходимо. Така, както мускулната треска ме навестява, винаги, когато съм разширила зоната си на комфорт по време на тренировка, винаги, когато съм предизвикала себе си, така и болката, която изпитвах беше там, за да ме направи по-силна. Мускулната треска е знак, че тялото се възстановява. Може би болката, която изпитвах беше знак, че душата ми се възстановяваше.
Погледнах се от друг ъгъл и за момент спрях. Дълго маскирах болката, а тя дълбаеше отвътре. Но никой не може да понася товара завинаги. Понякога го носиш, спираш, за да поемеш дъх и продължаваш да теглиш бремето. Понякога спираш, поемаш дъх и осъзнаваш, че товарът не ти принадлежи и че можеш да избираш – да го оставиш. Днес си поех въздух и усетих свободата. Чувство, което искам да задържа. Дори нямам нужда да го каня. Искам го тук, до мен. Винаги!
Новото ми любимо упражнение за корем:
//
My new favorite ab exercise 😉 The harder progression will be from a handstand 🙂
Posted by Ines Subashka- InspiredFitStrong on Thursday, May 7, 2015
Благодаря ви, че споделяте тази статия чрез бутоните отдолу. Нека стигне до повече хора като нас- такива, които имат нужда да знаят, че имат съмишленици в живота и подкрепа- макар и виртуално!
Новият брой на онлайн списанието ми- IFS Journal е готов! – Вижте какво ще намерите в страниците на новия брой и се абонирайте ТУК.
Не забравяйте да изтеглите новата ми, безплатна книга FREE E-Book- 30 Exercises on Becoming a Wonder Woman. ИЗТЕГЛЕТЕ Я ТУК.
