Нарисувай ми успех!

Крачките ми отекваха в планината. Не чувах почти нищо друго. Само учестения си дъх и сърцето ми, което всячески се опитваше да избяга – само гръдният ми кош го държеше и го принуждаваше да функционира и да ме поддържа жива. Дъждът и вятърът преминаваха през тялото ми. В началото усещах студ, който караше тялото ми да потрепва и да се гърчи. Вече с часове ходех устремено нагоре и дори не мога да кажа, че чувствах нещо. Не ми правеше впечатление нито калта, в която газех; нито бодлите, които раздираха кожата ми и оставяха рани, които леко прокървяваха. Болка, която беше там, за да ми напомня, че още съм жива и че трябва да продължавам. Беше един от тези моменти, в които напускаш тялото си. Един от моментите, в които сетивата ти са притъпени… или по-скоро толкова дълго са били подлагани на болка и лишение, че вече са привикнали.

Къде бях и какво ми се случи? Всъщност не бях никъде. Дори не бях навън. Седях вкъщи и това се случваше – вътре в мен. Преди време прочетох една книга, в която идеята беше, че човек освен пътешественик в света около себе си, е такъв и в света отвътре. Всеки един от нас е картограф на собствения си живот. Както отвън, така и отвътре, сезоните се променят. Теренът е ту равен, ту стръмен, каменист и на моменти пустинен. Врмеето се променя – от слънчево, през  мрачно и дъждовно до мразовит студ. Пътища, които те срещат с хора, които ти помагат или пък такива, които те подминават. В края на деня или на живота, винаги си сам и само пътят, който си изминал и това, което си взел или дал… това, което те е обогатило или ограбило – само то има значение.

От тогава, винаги, когато в мен бушува буря, се опитвам мислено да я пресъздам – да обрисувам случващото се и да вдъхна живот на емоциите, които не мога да изкажа. Да превърна в материя, това което е невидимо за очите. Странно е, но винаги, когато вдъхнеш живот на нещо – дори и само чрез думи или картини, то става по-незначително и по-лесно поносимо. Сякаш вече знаеш срещу какво се бориш и какво стои пред теб. Виждаш реалните му размери и можеш да прецениш какво ти трябва, за да се справиш.

Доста е лесно да понесеш гнева, разочарованието, болката или дори триумфа, когато с всяка емоция рисуваш карта на преживяването. Всяко препятствие се превръща в стръмен баир, огромна скала. Всяка самота, се превръща в пустинна карта, а всяка мечта във вечно бленуван оазис. Всеки застой се превръща в кръстопът и всеки провал в по-заобиколен път.

Нанасяш всичко върху картата на душата си и сам си чертаеш маршрут. Опитваш да минеш по преките пътища, а там няма отъпкан път – бурени и храсти, които те порязват с бодли. Неизвестност, която те плаши, но цел, която ти дава сили да се движиш напред.

Всичко се преодолява по-лесно, когато успееш да видиш неговите измерения.

…задъхано вървях нагоре. Дори не помня кога тръгнах. Само знаех, че толкова дълго бях вървяла, че нямах друг избор освен да се мобилизирам и да стигна до върха. На няколко пъти срещах хора и ги питах колко остава до горе. Едните ми казваха, че имам един час, а другите казваха, че има поне два. Представата за едното ме обнадеждаваше, а другата съкрушаваше. Но те нямаха вина – всеки в този живот вървеше със собствено темпо и всеки имаше различно преживяване. За едни, ходенето към върха беше лекота и предизвикателство, което разкриваше потенциала им. За други, беше просто ненужно усилие и нежелано бреме. Всеки тръгваше нагоре с различна цел и някои успяваха да намерят това, което търсят и се връщаха у дома – малко по-богати и малко по-щастливи. Други нямаха търпение просто да се завърнат и никога повече да не опитват. Толкова години го правех – тръгвах нагоре с ясната представа какво ме чака и точно преди края винаги ми дотежаваше – умората ме притискаше и исках просто да седна. Понякога го правех, но в повечето случаи осъзнавах, че съм сама  – някъде в планината и да се върна назад изискваше точно толкова усилие, колкото и да стигна до горе. Да се върна беше по-уморително, защото трябваше освен всичко друго, да нося и разочарованието на неположеното усилие и неосъществения стремеж. Да стигна до върха ми подаряваше нови сили. Гледката отгоре винаги те изпълва. Седнеш за малко, изпиеш един чай и хапваш нещо вкусно – а после с нови сили тръгваш надолу и кипиш от щастие.

На къде вървях? На никъде. Отново седях вкъщи и чертаех картата в душата си. Опитвах се да оправдая начина, по който се чувствах и да си представя пътя, по който бях избрала да вървя, като преход в планината. Винаги е най-тежко и най-стръмно преди да достигнеш до крайната цел. Сърцето тупти, дъхът не стига, а краката болят от извървените километри. На тялото му се иска да се откаже, но душата го кара да върви. Има един блян по неизвестното; едни сили, които идват при мисълта за удоволствието, което носи покоряването на върха.

Вечер, в която бурята бушуваше в душата ми. Но този път не се плашех, защото чертаех карта… а на всяка карта има безброй възможности, безброй посоки и изход – който винаги те отвежда някъде. Дори, когато заобикаляш и дори, когато отнема повече време, в края на пътуването се връщаш у дома.

Вечер, в която пътувам…към себе си!