Този уикенд проведохме първия IFS Bootcamp. Събитие, което очаквах с нетърпение, но в същото време ме изпълваше със страх – страхът от новото, непознатото и неизвестното. Свикнали сме да живеем в една рутина, която ни предлага сигурност и предвидимост. Ден след ден прекарваме в зоната си на комфорт и често пропускаме възможности, защото неизветността плаши. Шансът нещо да се обърка, нещо да не бъде по план, ни изпълва с несигурност и често е причината да не дръзваме да опитваме.
IFS Bootcamp-ът мина. Отдавна не съм се чувствала по този начин. Сякаш времето спря и никой и нищо не съществуваше, освен 40 човека, които бяха дръзнали да напуснат рутината и да предизвикат себе си. Да отидат на място, където се страхуват какво ги очаква и изпитват несигурност дали ще успеят да се справят. Време, в което си на място, далеч от големия град и всички изисквания, които той ти налага. Откъснат си от грижите, проблемите и си в компанията на подбрани хора – хора, които са достатъчно мотивирани, за да знаят, че няма значение къде са днес, а накъде са се запътили. Хора, които не се страхуват, че целите, които са си поставили, имат висока цена. Те са готови да я платят. Хора, които не те съдят, а напротив – подкрепят те и те окуражават дори когато не се справяш добре. Хора, които ти помагат да видиш хубавото в себе си, когато имаш чувството, че си изтъкан от недостатъци.
Какво научих от трите дена, които прекарах с всички участници на IFS Bootcamp, Април 2015г.?
Научих, че всеки човек дръзва да разкрие потенциала си, когато попадне в подходящата среда – сред хора, които се държат с теб не според това, което мислиш, че си и според това, което казвш, че не можеш, а хора, които те третират според това, което имаш потенциала да бъдеш.
Научих, че мнозина не подозират на какво са способни, докато не попаднат на място, където са предизвикани до краен предел. Място, където не могат да стоят в зоната си на комфорт, защото всяка възможност, която получават се простира отвъд тези ограничнеия.
Научих, че няма значение колко са различни хората, всички ние си приличаме и се сплотяваме в момента, в който се обединим в обща кауза. За пореден път осъзнах силата на екипната работа и отборния дух. Наблюдавах как по-напреднали и атлетични хора оставят егото си в ъгъла и дават частица от себе си, за да допринесат за това някой неуверен в себе си да се превърне в герой и да почувства силата в себе си.
Научих, че всичко, от което хората имат нужда са емоции, които карат времето да спира и мига да се разтегля – така че да побере всичко, което се случва.
Научих, че най-добрият начин да покажеш на някой, че МОЖЕ, е като го поставиш в ситуация, която го предизвиква, а същевременно си неотлъчно до него и в моментите, в които се чувства безсилен, ти си там, за да му напомниш през какво е преминал и че и този път ще се справи.
Научих, че няма по-могъщ инструмент от фокусираното, човешко съзнание. От ясна цел, която да те води дори когато ти се струва, че не знаеш накъде е правилния път.
Научих, че винаги, когато животът се задъха, трябва да се отдалечаваме – от мястото, където се намираме. Така си даваме шанс да се отдръпнем, да се огледаме и да видим цялата картина, а не просто детайлите, които ни се набиват в очите и ни пречат да напредваме.
Научих, че никога не трябва да взимаме перманентни решения, които се основават на моментни емоции.
За пореден път осъзнах, че имам най-прекрасната работа на света и съм заобиколена от хората, от които се нуждая, за да се оглеждам в тях и да откривам парченцата от същността си, които не намирам, но от които имам нужда, за да се чувствам завършена.
Осъзнах, че това, което придава вечност на миговете и спомените, не са грандиозните неща; не е масовостта, нито задоволяването на его прищевките. Това, което изпълва живота със смисъл са тихите моменти, които те изпълват – това да видиш как куп хора се събират около един и не му пзоволяват да се откаже, докато не постигне целта, която си е поставил; как пропуските, като ледена храна, закъснение или личен недостатък, се обръщат на шега и стават повод за веселби и сплотяване, а не скандал и отдалечаване; как хора, които до вчера са се съмнявали в себе си, днес си тръгват уверени и изпълнени с решителност да докажат на себе си и на света, че мечтите съществуват, за да се сбъдват.
Благодаря на всички, които участваха. Благодаря, че ви има и че правите света едно по-хубаво място!
Още снимки и клипове, можете да видите на страницата във Facebook.
„Детелина: Живот в бездната“ е книга за живота след смъртта, но не твоята собствена, а на хората, които си обичал, но загубил. За дните и годините, в които носиш една празнота, която никой и нищо не успяват да запълнят. Книга за нюансите на болката и моментите, в които усещаш, че си в плен на страданието. Познаваш го в детайли и знаеш всичко за него… и все пак си безсилен да се справиш.
