„Винаги обръщай лицето си към слънцето – така всички сенки ще останат след теб.“
Уолт Уитман
Отново не дочаках утрото. Тялото ми имаше нужда да спи и да си почива, а душата ми неспокойно се бунтуваше. Подканяше ме да стана и да посрещна новия ден– в компанията на тишината. Има нещо магично в часовете преди изгрева. Сякаш цялата природа затаява дъх, защото предчувства идването на нещо великолепно, неописуемо. Нещо, което не се побира в думи и няма дефиниция. Нещо, което е отвъд видимото, но стига толкова навътре в сетивното.Сякаш цялата природа помръква в тишина, в трепетно очакване на първите утринни лъчи. Светлина, която тихо и нежно се промъква през прозорците и си прави път през най- гъстите дървета. Светлина, която се промъква в стаята и нежно гали умореното ми тяло.
Цялата природа мълчи и чака моментът, в който мракът се сбогува с тишината и отстъпва мястото си на новия ден- на новото начало.
Обожавам тишината. Уж в нея няма нищо, а всъщност това нищо ми е всичко. Едно от любимите ми качества на тишината е нейната празнота….и свободата да я изпълня с каквото пожелая. А точно днес, най-много искам да я изпълня със себе си.
Тишината ми дава пространство да вдъхна живот на това, за което иначе не остава време. За всички тези неща, които осмислят човешкото съществуване, но винаги търпеливо чакат зад входната врата на забързаното ежедневие и никога не смеят да натиснат звънеца- уплашени, че няма кой да ги чуе. Уплашени, че смисълът се стича бавно покрай съществуването ни, олицетворено от рутина.
Обожавам тишината. Тя е дансингът, където моите мисли канят емоциите ми на танц. Миговете, в които най-тъмната ми страна се среща с най-светлата. Битка между двете личности в мен.
Тихите мигове и тяхната празнота- моментите, когато животът спира, обръща се и ми подава ръка. Подканя ме да го последвам и ми отваря врати към един друг свят- място, където ме чакат най-съкровените ми желания, най-дълбоките ми копнежи.
С настъпването на утрото, бавно пристъпвам към тях,а те усещайки присъствието ми, започват да се размърдват. Изправят се и изтупват праха- белегът на отлагането. Изтупват намачканите си дрехи и едно по едно се разбуждат- желания, които тръпнат в очакване да протегна ръка към тях и да им подаря случване.
Тишина, която няма нито край, нито начало. Тя просто е там, с всички свои възможности. Тишина, в която се утаява всичко излишно и дава път на смисъла да изплува, да докосне душата ми– среща между две вечности.
Тишина, в която истинското, същественото се пробужда и се настанява на стола до мен. Изведнъж виждам света различно. Сякаш погледът ми се изкристализира и всичко онова, което се криеше под видимото, придобива все по-ярки очертания;придобива форма и ми загатва за своето съществуване- за потенциала да се случи и да се превърне в моя реалност.
Миговете, в които сякаш светът притихва, само за дами позволи да чуя шепотът на това, което мога да бъда– това, което потискам в себе си, само защото винаги смятам, че не е подходящия момент да му дам право да се развихри върху дансинга на собствения ми живот.
Нима животът ни не е точно това, което му позволим да бъде? Животът е наситен с толкова смисъл, колкото му позволим да побере. Защо си позволяваме да оставим собственият ни живот да линее, бавно, ден след ден да умира и да губи жизнеността си? Защо отказваме да вдъхнем живот на съществуването си, като го „нахраним“ с това, за което гладува?
Смисълът… картина, която рисуваме с делата си… бои, които взимаме от душата си и с които насищаме живота.
Сутрин е! Отново се събуждам рано, преди всички… за да посрещна деня и да знае, че някой го чака- нетърпеливо. Отново се събуждам рано, защото знам, че всеки ден е бял лист от страницата на моя живот. Знам, че вчера и утре не съществуват. Миналото е страница, която съм прелистила и дори и да се върна назад, тя никога няма да е същата. Защото миналото не е константа. Миналото се променя, заедно с промяната в нашата същност. Колкото повече си днес, толкова повече е и твоето минало- толкова повече смисъл можеш да извлечеш от него и толкова по-малко подвластен си на случилото се там.
Утре…то не съществува. Утре не е дошло и търпеливо чака, като бял лист на рафта. Бял лист, който чака да почувстваш вдъхновение, да го грабнеш и да твориш- с цялата си същност.
Днешният ден е моят бял лист и аз няма да го карам да ме чака. Днешният ден е бял лист, който не трябва да бъде забутван на някой рафт, не трябва да бъде обречен да събира прах. Бял лист, който трябва да използвам.
Събуждам се рано… за да посрещна деня и да знае, че някой го чака- изпълнен с желание за живот, с ентусиазъм да създава света, към който чувства, че принадлежи. Светът, който е изпълнен със смисъл, вдъхновение и красота.
Казват, че ненаписаната книга е това, което те убива. Какво остава за неизживения живот?
Вземете белият лист, който деня ви предлага и не го оставяйте на рафта. Вземете го с вас и творете- от цялата си душа!
Новият брой на IFS Journal-a е готов.- Вижте какво ще намерите в страниците на новия брой и се абонирайте ТУК.
П.С. Много ще съм ви благодарна, ако тази статия ви е харесала и отделите минутка, за да я споделете с вашите приятели!
Не забравяйте да изтеглите новата ми, безплатна книга FREE E-Book- 30 Exercises on Becoming a Wonder Woman. ИЗТЕГЛЕТЕ Я ТУК.
***
