История за мен и моя живот - история за едно безвремие

725

Днес ще ви разкажа за мен и най-добрия ми приятел… История, която има начало, но няма край. История, която дава безвремие – на мен и моя живот. Има дни, в които се будиш и осъзнаваш, че днешният ден е специален. Ден, който никога няма да се повтори. Ден, който крие възможности, които, ако не бъдат реализирани днес, ще се утаят на дъното на твоето съществуване и ще останат – неслучили се. Усещаш, че ако ограбиш тези възможности от шанса да се случат, нещо в теб ще остави празнота, липса, която дълго след това ще усещаш и в която ще пропадаш винаги, когато загубиш пътя.

Беше един от тези дни. Събудих се и знаех, че макар да съм много заета, макар в моя свят да има куп хора, които очакват да свърша това или онова, да бъда „отговорна“ и да следвам монотонния ритъм на ежедневието, който отеква в съзнанието и чието ехо рикошира в най-отдалечените кътчета на душата ми, заглушавайки копнежите, има един човек, който днес има нужда от мен. Човек, на който трябва по-често да отделям внимание; човек, в чиито желания трябва да се вслушвам и да му подарявам – време. Време, в което да му давам пространството да се разраства като личност; да изследва непознати територии и преживявания и да събира още повече смисъл.

Събудих се и реших, че денят ми дава точно тази възможност. Реших да подаря деня на този човек. Реших да подаря деня на себе си. Обичам тези откраднати мигове от натоварения делничен ден. Качих се в колата си и тръгнах. Без посока, само с цел – да отида на място, където егото не може да вирее. Място, което ти подарява мигове, в които усещаш как се разделяш на две – чувстваш се така сякаш оставаш само по душа. Сякаш пленена от красотата и величието на природата, душата ти тихо се изплъзва от тялото. Не я виждаш, но усещаш как нежно стъпва по тревата. Усещаш я по-жива от всякога.

Вятърът довява звука на пулсиращото ѝ сърце. Всеки полъх, който нежно гали тялото ти, е сякаш всяка глътка въздух, която си поема – сега, когато е свободна – от очакванията на делника и товара на „трябва да бъдеш“. Отидох на място, където сякаш се разделих на две – на плът и душа. Оставих плътта да си почива на един, прекрасен, бряг и усетих как душата ми се разпръсна наоколо. Можех да я почувствам във всяко стръкче, всеки полъх, всяко чуруликане на птиците, всеки отлив на водата.

На такива места забравяш всичко. Обожавам тези откраднати мигове, когато тръгваш без багаж – оставяш куфарите с мислите, анализите, страховете и съмненията и тръгваш без нищо – само по надежди, мечти и вяра. Миговете, когато тръгваш на път – към себе си. Внимателно протягаш пръсти и нежно изваждаш болката и разочарованието, а после отвеждаш себе си на място, където запълваш празните места със смисъл и истина.

Колко често отделяте време за най-добрия си приятел? Колко често спирате за миг, за да правите компания на природата – да се вслушате в това, което казва; да я усетите жива, пулсираща и дишаща? Природата – най-добрият ми приятел. На фона на забързания делничен ден, изглежда безмълвна и безразлична…, а отделиш ли ѝ малко време, откриваш колко е присъстваща и как винаги е там – говори и те съветва.

Замисляли сте се? Как се давим в купища въпроси. Оплитаме се в лабиринти от загадки и нищим живота – конци, в които сами се оплитаме и сами ставаме пленници на собствените си действия. В същото време имаме отговор на всичко. Всичко, което имаме нужда да знаем, да осъзнаем , е запечатано в хода на времето и отразено в природата и нейната безкрайна мъдрост.

Разхождах се и наблюдавах всяко цвете, всяко дърво, всяка птица. Мислех си, как в природата всичко винаги си е на мястото. Всичко е подредено по съвършен, логичен начин. Нищо не вирее там, където не може да просъществува, там, където няма да получи необходимата грижа и закрила. Всяко растение усеща кога е времето му да покълне и кога е време да напусне сцената и да отстъпи мястото си на следващия сезон и на следващото цвете или дръвче.

Знаете ли? Природата е най-добрият учител по приемане. Тя не се съпротивлява на ветрове и бури, дъжд и градушка, слънце и суша. Тя необезпокоявано съществува и просто реагира – дъждът може да опустоши един вид, но пък е благотворен за друг. Сушата, изсмуква живота от едни видове, но дава възможност на други да съществуват. Без завист, без много шум… Всичко следва своя естествен ритъм и цикъл. Всичко се доверява на кръговрата и преходността на времето. Сякаш дълбоко в себе си всичко, което е част от природата, знае, че макар сега да е време да се поклони, да напусне сцената и да се оттегли зад кулисите, скоро пак ще дойде време – да покълне, да разцъфне, да вдиша свежестта на въздуха и да почувства живота.

Всичко вирее там, където има пространството да бъде себе си, да съществува по най-истинския и характерен за себе си начин. Защо тогава, ние, макар да сме част от природата, толкова се отдалечаваме от нея? Защо непрекъснато се съпротивляваме и полагаме неимоверни усилия да „виреем“ там, където условията не са подходящи за нас, там, където не се чувстваме себе си?

Дали този конфликт между вътрешния копнеж и физическото ни съществуване не е борба между вродения ни природен инстинкт, чувството за принадлежност и насилствения ни опит да бъдем част от нещо, което не е предназначено да бъде част от нас?

Накарай рибата да живее на сушата и скоро ще умре. Накарай водната лилия да разцъфне без вода и ще видиш как бавно линее, губи красотата си и се превръща в нещо грозно и отблъскващо. Опитвай се да натъпчеш живота си и себе си в среда, сред хора, които нямат нищо общо с теб и това, което си и ще усетиш как животът ти бавно се пречупва. Как младостта му бързо се „разболява“, линее и те отвежда към преждевременна старост.

Опитвай се да натъпчеш живота си в среда, която няма общо със средата, в която си предназначен да „вирееш“ и ще станеш свидетел как животът ти, очукван и пребиван от болката, разочарованията и предателствата, покуцвайки се бори със сетни сили да върви по пътя. Подпира се на бастуна в отчаян опит да се крепи и да удължи съществуването ти, но въпреки всичко живецът в него бавно гасне. Топи се като свещ, захвърлена в пламъци… Остават само тленните останки на твоето съществуване, които намекват за това какъв си можел да бъдеш…, само да беше имал смелостта да бъдеш част от среда, в която можеш да разгърнеш потенциала си. Среда, в която можеш да разцъфнеш и да бъдеш част от цялото, което си предназначен да съградиш.

***

Тук ще прочетете повече за новата ни инициатива– Тренировки за майки.

Новият брой на IFS Journal-a е готов.- Вижте какво ще намерите в страниците на новия брой и се абонирайте ТУК.