Ден, в който се чувстваш чужда в собствения си живот. Имаш чувството, че някой е превзел тялото ти, вързал те е на скамейката на собственото ти съществуване и те принуждава да гледаш как издевателства над всичко, което си.
Денят се разсънва, а ти вече отдавна си отворила очи… не успя да го дочакаш. Нетърпеливо го пришпорваш. Ден, в който се чувстваш изтощена от борбата с егото си и се отказваш… да се бориш. Решаваш да тръгнеш надалеч- към местата, където то не вирее; местата, където губи силата и значението си.
Опаковаш куфарите и оставяш всички страхове, съмнения и разочарования. Събличаш ги пласт по пласт и оставаш… по себе си- истинска и свободна. Уморена си от липсата на цялостност. Ако нещо ти липсва, значи е било част от теб… значи го е имало, но са ти го отнели… или пък ти си го разпиляла.
Тръгваш на път- за да събираш себе си; за да се сглобяваш. Пътуваш с надеждата, че някой ден отново ще се завърнеш- завършена; че отново ще можеш да отвориш вратата на апартамента и този път няма да го чувстваш, като затвор- а като дом; че отново ще си направиш любимото кафе и пак ще изпиташ удоволствие от всяка глътка, а не зависимост; пак ще можеш да излезеш на балкона и да усетиш мир, а не отчайващ опит за спасение. Ден, в който се надяваш… и тръгваш да събираш себе си.
Коя е тя? Има ли значение! Всеки се е чувствал така и всеки има моменти, когато усеща непосилното бреме на страховете и съмненията, в които се оплита; очакванията, които го притискат и непрестанния стремеж да бъде повече. Това са моментите, когато спасение има и то не е нито злоупотребата с храна, алкохол или пък някаква друга зависимост. Решението не е в бягството от себе си, а точно обратното- да тръгнеш на път, където с всеки километър се отдалечаваш от илюзиите, които градиш в града- тези, които те ограничават и потискат. Тръгваш на път, където опознаваш света, такъв какъвто е и виждаш себе си- такава/ такъв какъвто си- освободен от егото. Поне това правя аз…
Обичам тези откраднати мигове от живота… или по-скоро тези мигове живот, откраднати от съществуването. Заобиколен от величието на природата, осъзнаващ по-дълбокия смисъл зад всяка птица, всеки камък или цвете… защото Вселената е един перфектен механизъм и нищо не съществува случайно, нищо не е излишно и всичко крие повече зад маската на собствената си обвивка. Имам чувството, че погълнати от ежедневието, приемаме света около нас за декор… за нещо изкуствено.
Тръгнем ли на път, обаче, денят сякаш се разбужда; „декорът“ успява да поеме глътка въздух, когато си позволим да отпуснем каишката, на която държим собствените си дни… внезапно долавяме пулса на света- във всеки полъх на вятъра, всяко чуруликане на птиците, всеки допир на бурните вълни със спокойния, неподвижен бряг. Всичко, което оставяме да линее, изведнъж се изпълва с живот и ни разкрива смисъла, за който гладуваме.
Сутрешните разходки по плажа… моментът, когато светът става място само за теб и мира, който изпитваш. Сякаш всичко притихва, за да ти позволи да се насладиш на усещането… че никога не си сам. Шепотът на вятъра, шумът на разбиващите се вълни- всичко ти напомня да се довериш на ритъма на живота; подсказва ти, че всичко крие много по- дълбок смисъл от видимото и че просто трябва търпение, за да му позволиш да ти се разкрие.
Взимам шепа пясък и наблюдавам как песъчинките изтичат между пръстите ми… остават само няколко миди, които удивяват със съвършените си форми. Питам се… не е ли това и животът ни? Позволяваме дните да изтичат, като песъчинки… ценни мигове, разбити на парченца от суета, пренебрежение и вечно недоволство… Остават само няколко „шепи“ спомени, които събират в себе си моментите на истински живот… няколко миди, които сме успели да сграбчим и да задържим.
Обещах си, че ще се постарая да сграбчвам всеки миг и да го изпълвам със смисъл; да предизвиквам всеки ден, да ми разкрива отговорите, които умът ми не намира и които го държат буден вечер. Ходех по плажната ивица, а всъщност имах възможността да изживея живота си в краткия миг от 50 метра пясък, море- простиращо се в безкрая и слънце, което винаги бдеше над мен.
Вълните нежно докосваха краката ми и точно, когато усещах допира им, когато исках да ги задържа, те се отдръпваха и ме оставяха да копнея… за тяхното завръщане и усещането, което носеха със себе си. Напомниха ми за живота… за кратките моменти, в които, сякаш се отварят врати към един друг свят и тъкмо, когато ти се прииска да го притежаваш, се изплъзва… и ако си достатъчно мъдър, с копнеж дочакваш следващата възможност, осъзнал, че всичко се подчинява на перфектния ритъм на природата и че нищо не изчезва и не се губи… един ден всичко, което умееш да изчакаш, се връща при теб.
Ето още малко снимки от последното ми пътешествие 🙂
Благодаря ви, че споделяте тази статия чрез бутоните отдолу. Нека стигне до повече хора, като нас- такива, които имат нужда да знаят, че имат съмишленици в живота и подкрепа- макар и виртуално!
Днес е последният ден, в който можете да се абонирате за онлайн списанието ми- IFS Journal! – Вижте какво ще намерите в страниците на новия брой и се абонирайте ТУК.
Не забравяйте да изтеглите новата ми, безплатна книга FREE E-Book- 30 Exercises on Becoming a Wonder Woman. ИЗТЕГЛЕТЕ Я ТУК.
