Понякога седиш, сам, насред стаята и ти се струва, че никой и нищо не съществува. Само ти и твоите липси. Липси, в които пропадаш и се изгубваш. Отчаяно се опитваш да ги запълниш, грабейки с големи шепи от материалния свят и рядко спираш, за да осъзнаеш, че взетото, идва от едно място в душите ни, а даденото се заселва на съвсем друго. Рядко спираш да осъзнаеш, че това, което ти е било отнето, не може да бъде изместено- единственото, което можеш да направиш е да бъдеш достатъчно смирен, за да признаеш съществуването на „раните си“ и да им дадеш време- време, в което да се излекуват и да се превърнат в белег. Такъв, който вече не боли, а само носи спомена. Спомен, който се преражда в опит и мъдрост, която дава сили и те прави повече.
Седиш сам насред стаята и се чувстваш, като цяла Вселена. Имаш чувството, че в теб се крие повече от едно Аз. Сякаш същността ти е сцена, на която се разиграват мисли и чувства, които се прераждат в действия и се превръщат в твоя неизбежна реалност. Сякаш същността ти е сцена, на която всеки твой Его образ, получава роля и безмилостно се бори да се превърне в звездата на постановката.
Седиш сам и чувстваш как всяка една от тези роли, ти позволява да се откъснеш от себе си и да се наблюдаваш. Да погледнеш живота си, като страничен наблюдател и да осъзнаеш как от великан, се превръщаш в пешка, в момента, в който си позволиш да се отдадеш на жертвата в теб и да забравиш за величието и възможностите, които се разкриват пред теб- в момента, в който се откажеш да поемеш живота си в свои ръце и се отдадеш на своята зависимост.
Седиш сам насред стаята и изпитваш натиска на една вътрешна двойнственост. Сякаш винаги сте двама- твоето истинско Аз(това, което само наблюдава) и твоето критично Аз- това, което винаги те съди.
Често позволяваме на критичното ни Аз да взима контрол над живота ни и да ни запраща на едно пътешествие из тъмните коридори на душата ни, където на всяка крачка, пропадаме в някоя от липсите си. На края на това пътуване се чувстваме изнемощели, отчаяни и неспособни да продължим.
В такива моменти, забравяме, че във всеки един момент сами избираме на коя част от себе си ще връчим главната роля. Забравяме, че всяко едно събитие, независимо дали е трагично или не, е всъщност постановка- отражение на сюжета, който сме изградили във въображението си. Забравяме, че ние сами определяме ролите, които играем и че в момента, в който постановката свърши, наблюдателят в нас може да се оттегли, с ясното съзнание, че всичко случващо се е просто измислица; просто формата, която сме избрали да придадем на всичко около нас.
Забравяме, че не е необходимо да се идентифицираме с ролите, които играем. Забравяме, че независимо от това какво се случва днес или утре; независимо дали това, което сме градили в материалния свят разцъфва или рухва, не е от значение. Материалният свят е просто нашето поле за изява. Мястото, където можем да разгръщаме потенциала си, да опитваме, да грешим и да трупаме опит. Нищо, което правим, обаче, не определя същността ни. Всичко, което правим е просто израз на моментното ни състояние и „играта“ на ролята, която сме избрали в дадения момент.
Въпреки това,всеки един от нас има неотменното право да избира себе си във всеки миг. Не трябва да съдим за себе си по миналото, по грешките, които сме допуснали или решенията, които не ни харесва, че сме взели. Това ,което се случва е просто моментен израз на състоянието, в което се намираме в момента. Най-хубавото е, че във всеки момент, можем да положим съзнателното усилие да променим това състояние. Можем да променим начина, по който се чувстваме и начина, по който реагираме. Направим ли го и животът ни започва бавно да се променя- защото събитията и състоянията са двете страни на едно и също нещо. Това,което дели събитието от състоянието е само времето. Начинът, по който се чувстваме, начинът, по който възприемаме себе си е това, което утре или други ден ще се отрази в живота ни, под формата на „случайност“, на някакво събитие.
Случайността всъщност е необходимост, която е намерила точното време, за да се разгърне и да ни даде това, от което се нуждаем.
Понякога седиш сам и усещаш как пропадаш- в липсите си. Усещаш как се изплъзваш от собственото си съществуване и сякаш за миг се оказваш окован в чуждо тяло, чужд живот- такива, които не понасяш и такива, от които искаш да избягаш.
Това са моментите, когато си притиснат в ъгъла на собственото си съществуване. Моментите , когато имаш възможността да достигнеш до дълбините на живота; да притиснеш смисъла в ъгъла и да го сведеш до най-простите му градивни частици; да си дадеш сметка какво има значение, какво е съществено и какво е само повърхностно и незначително. Това са моментите, когато погледът ни прониква под повърхността и съзира смисъла. Възможността, когато можем да съберем всички тези градивни частици и да съградим нов смисъл; да запълним с тях липсите и да завършим пъзела на същността си.
Защото моментите, когато се изгубваме, винаги са моментите, в които опознаваме себе си още повече и моментите, след които се намираме- този път по-цели и по-завършени!
IFS Journal 7- онлайн списанието ми е готово! АБОНИРАЙТЕ СЕ!
Остават още няколко дена, в които можете да се абонирате- Вижте какво ще намерите в страниците на новия брой и се абонирайте ТУК.
П.С. Много ще съм ви благодарна, ако тази статия ви е харесала и отделите минутка, за да я споделете с вашите приятели!
Не забравяйте да изтеглите новата ми, безплатна книга FREE E-Book- 30 Exercises on Becoming a Wonder Woman. ИЗТЕГЛЕТЕ Я ТУК.
***
