Понякога си мисля… кое е това, което сближава хората? Някои ще кажат времето, което са прекарали заедно. Дали е така? Кое може да ти даде свободата да се чувстваш себе си, да се чувстваш приеман, значим и оценяван, в присъствието на човек, който срещаш за първи път? Кое е това, което отнема необходимостта да поставяш бариери между общуването ви, с цел да се предпазиш от евентуалното посегателство над личното ти пространство? Възможно ли е да срещнеш някой за първи път и да усещаш сигурността на неговото присъствие и позволението да бъдеш себе си- с всичките си предимства и недостатъци, с всичките си странности?
За пореден път се убедих, че е възможно- след срещата си с днешния си „гост“- Кольо Колев и прекрасната му жена, Надежда.
Може би това, което сближава хората, не е времето, което са прекарали заедно, а опита, който са натрупали, докато независимо един от друг, без да подозират за съществуването си, са препускали през живота, правейки множество грешки, а след това учейки се от тях; виждайки как животът, мечтите им и всичко, което са градили, се срива пред очите им, а после въпреки всичко са намирали сили отначало да съградят всичко- този път по-умно и по-пестеливо.
Животът събира хората, тогава, когато са преживели достатъчно, за да са способни да се оценят взаимно. Е, аз имах щастието животът да ме срещне с Кольо и Надя и искрено ви препоръчвам да прочетете това прекрасно интервю и да си вземете парченце надежда, мъдрост, вяра и малко от величието на Кольо. После ги внесете в живота си и ги умножете според вашия потенциал.
Инес Субашка: Представи се.
Кольо Колев: Преди да се представя, бих желал да благодаря за възможността, която ми предоставяш, интервюирайки ме в този момент. Тъй като следвам философия уповаваща се на това, че настоящето или още по-конкретно мигът, точно този, в който се намираме в този момент е най-важният сред всички останали, изказвам благодарността си именно сега. Така, казвам се Кольо. Роден съм и съм отраснал в град Разград, за чието съществуване много хора днес знаят благодарение на футболния отбор „Лудогорец“, по същия начин, по който много други хора разбраха за съществуването на България след световното първенство по футбол през 1994 година в САЩ. Завърших средното си образование в ПМГ „акад. Никола Обрешков“ след което прекарах 9 месеца служейки като наборен военно служещ на майка България в град Шумен. В рамките на 2 години след казармата, правех опити за пробив в чужбина, откровено казано неуспешни. От 2009 година живея в София.
Човек на спорта съм. Цял живот съм тренирал нещо, като се започне от футбол, мине се през бадмингтон, кикбокс, баскетбол, та се стигне до фитнес и бодибилдинг. Не мога да се похваля с кой знае какви спортни постижения, освен може би едно – че съм останал в самия спорт и съм го запазил като основна част в моя начин на живот. Нещо, което стотици хора, с които съм тренирал рамо до рамо, не направиха. В професионален план съм опитал от множество неща, къде по воля, къде по неволя. Отне ми време да открия своето „нещо“, онова, което ме кара да се будя с усмивка и да изживявам всяка секунда в правенето му в пълнотата ѝ. Кое е това нещо ли? То се нарича треньорство по фитнес. В момента работя като треньор по фитнес. Като „работя“, всъщност, не е точната дума. Аз живея като треньор по фитнес.
ИС: Преди да се посветиш на тренировките с тежести, си се занимавал с баскетбол. Аз също съм се занимавала с баскетбол и гледайки назад, правейки си равносметка, осъзнавам, че ако в онези години съм имала знанията, които имам днес и съм отделяла повече внимание на физическата си подготовка ( правилната) и храненето, вероятно с доста по-малко усилия, щях да постигам още по-добри резултати. Какви са твоите наблюдения? Как опитът ти в залата и със здравословното хранене, промени гледната ти точка за спортната подготовка?
Моите наблюдения или по-скоро равносметка винаги са опирали до едно, единствено нещо и това е крайността, до която съм отнасял своето тяло, както физически, така и психически без да му се отблагодарявам заслужено. Благодарение на гените, с които съм родил, на вродения ми спортен дух (това, че съм готов на всичко, за да победя в играта), благодарение на високия праг на издръжливост не само към физическите упражнения от какъвто и да било род, но и към болката, която често ги съпътства и прочее аз успявах там където повечето не успяваха. Но го правех егоистично.
По-точно, правил съм го егоистично, защото по онова време не съм имал знанията, които имам днес, нито съм се опитвал да ги придобия. Но както се казва: „Невежеството не е престъпление, но също е наказуемо със смърт.“ И макар асоциацията със смъртта да е силна, аз най-лесно мога да отговоря на въпроса ти така – не вероятно, а напълно убеден съм, че и аз щях да постигна по-високи резултата с по-малко усилия, ако не „усмъртявах“ така тялото си в безпощадни тренировки (грешна спортна методика) и хранене от типа каквото падне-по колкото падне-когато падне (грешни хранителни навици).
Днес, след всичко това сложено под колана ми, и след настъпилото прозрение, че емоционалната наслада не трябва да е за сметка на физическата такава, промених гледна си точка в посока към постигането на баланс между трениране и хранене. Разбира се, трябва да уточня, че аз съм далеч от професионалния спорт, в който същият този баланс много често трябва да се наруши, за да премине отвъд пределите на нормалното, нужно за да станеш шампион и това ми дава свободата да говоря по този начин. Моето място е в най-високата референтна граница на нормалното, но все пак съм в нормалното. Посредством правилното трениране за нивото, на което се намирам, както и пълноценното хранене към което се придържам аз живея и се чувствам превъзходно всеки ден.
ИС: За тези, които те следят във Фейсбук е известно, че редовно качваш много апетитни снимки на храната си; споделяш изключително интересни статии- за мен са нещо, като задължителна сутрешна преса и освен това в статусите си споделяш своите наблюдения и размишления. Каква е мотивацията зад това? Сигурна съм, че зад всичко това се крие някакъв апел към хората? Какъв е?
Мотивите са няколко. Без да са степенувани по важност те са следните.
1. Публикувам снимки на храната си, заради хората, които гледат и харесват тези снимки. Причината е, че на тях им действа мотивиращо да започнат и те да се хранят като мен. Или ако вече се хранят така – да продължават да се хранят така.
По-непритеснителните от тях ми задават въпроси относно нея. Казвам по-непритеснителните, защото всички хора имат въпроси по темата, но малко се осмеляват да питат. Дали от притеснение, че въпросът им ще прозвучи глупаво, дали че ще ме занимаят със себе си, а пък аз видиш ли имам други по-важни неща за вършене и прочее оправдания. Винаги съм казвал, че няма глупави въпроси има глупави премълчавания.
2. И аз като теб, обожавам да чета. Правя го всеки ден, на всяко възможно място, във всеки възможен момент. Чета както много интересни неща, така и не толкова. Макар да е субективно, интересното на мен аз го предлагам на другите. В случая със споделянето на статиите, аз споделям дадена статия, защото съм решил, че на всеки ще му е полезно да я прочете. Правя същото като теб, с тази разлика, че аз не пиша свои статии. Преди време вписвах един блог (Установката), в който споделях всичко, което ми е на душата, но от доста време не съм писал. Да кажеш, че е творческо плато или още по-лошо изчерпване, не мисля. Имам музата да пиша, но съм се отдал на друга цел в момента.
3. Правя го, защото и ти го правиш. Правя го защото и други го правят. Правя го, защото вярвам, съвсем по мечопухски, че колкото повече хора го правят, толкова повече хора ще го правят. Вярвам, че доброто подобно на ензимите може да отключва каскадна реакция след себе си.
И да, има апел. Той е: Баланс!
ИС:Ти и жена ти, Надежда, сте едно прекрасно семейство за пример. Споделяте общи интереси, подкрепяте се. И двамата ли имахте такъв начин на живот преди да се съберете или съжителстването ви, успя да промени предишните ви гледни точки, като ги обедини в една нова, споделена? Какъв съвет би дал на двойките, където единият води здравословен начин на живот, а другият не? Как според теб, в подобна връзка, би могло да се изгради разбирателство и толерантност по отношение на тренировките и храненето?
С жена ми, Надежда, се познаваме много от преди да се въвлече в приключението да съжителства с мен до края на живота си. Когато се запознахме, преди 5 години, аз все още се намирах в онова състояние на безотговорност към тялото си, за което споменах по-рано. Може би е генетика, може би е целувка от съдбата или може би е нещо друго, но въпреки безразсъдството си, аз изглеждах и поддържах много добра форма. Бях с десетина килограма по слаб, но все така неустоим (хахаха).
Двамата изключително много си допаднахме по много критерии (трениране, философия за живота и прочее) почти от раз. Което, обаче, не може изобщо да се каже по повод за храненето. Аз тогава, отново поради стриктното изпълнение на плана „Невежество“ отказвах да чуя каквото и да било, по темата за хранене или с други думи – темата на Надежда. Изумявах се на начетеността ѝ, почти колкото и на красотата ѝ, но не исках да чуя нищо повече, камо ли да изпълнявам препоръките ѝ, давани много умело, но въпреки всичко без резултатно.
Няколко години след това, след като вече се превърнахме в двойка и впоследствие заживяхме заедно аз промених коренно мнението си за храненето. „Виновникът“ е основно Надежда. Тя е тази, която надви невежата в мен, макар и той да не беше съвсем същия невежа от времето, в което се запознахме.
Дано не прозвучи егоистично, но въпреки предходното, заслугата за тази промяна е моя. Причината да го казвам е убеждението ми, че човек може да се промени само когато реши да се промени и започне да действа в посока на промяната. Човек сам, а не някой друг вместо него, извършва промяната. Това, което друг, може да направи за него е да му помогне да прогледне. Да го извади от собствената му слепота. Това направи, невероятната ми жена, за мен.
Ситуацията с подобни двойки е много деликатна. Тъй като човешкият мозък не работи добре с абстракции, особено, когато става дума за промяна на навици, той има нужда от конкретизиране. С други думи, ясно и без увъртания, да му се каже как стоят нещата.
Което, обаче, в случая с двойката не може да стане директно, като например здравословно хранещият да отиде и да отиде при нездравословно хранещата му се половинка и да каже: „Виж сега, ситуацията е такава, че оттук нататък или спираш с боклуците, или аз си отивам. Разбра ли? Или пържените картофи, или аз. Какво избираш?“. Има много начини, по които да поднесеш конкретна информация, засягаща определен човек, тема, проблем и прочее, индиректно. Задачата е да се открие кой начин работи за кого.
Съветът, който бих дал на подобна двойка, бих го дал само на половинката, която води здравословен начин на живот. И той е да не спира да показва и доказва слепотата на другия.
Разбирателство и толерантност относно тренировките и храненето, но тук бих вписал абсолютно всичко останало, за което може да се сети човек, в подобни връзки, може да се изгради по много и различни начини. Отново зависи от конкретния случай и конкретните хора, в това число характер, навици, предпочитания, любими неща, омразни неща и прочее.
Няма универсална формула или съвет, който бих дал, но съм убеден, че разбирателството и толерантността са постижими цели. Те трябва да се изведат на предна линия и ако е нужно да се жертва да се жертва, но да се жертва със след разбиране и възприемане защо трябва да се жертва. Всичко това е постижимо, ако хората, наистина, желаят да споделят времето си заедно по най-прекрасния и приятен начин.
ИС:През 2011г. Си претърпял тежка операция на белите дробове. Разкажи малко повече за това какво и как се случи?
Случи се една прекрасна сутрин, докато си правех кафе. Протегнах се, както се протягам винаги и… след един час вече не можех да дишам с половината си бял дроб. Това, което се случи с мен се нарича Пневмоторакс или с други думи наличие на въздух в междуплевралното пространство. Плеврата е ципа, която покрива белия дроб от външната му страна. На прост език Пневмоторакс е разкъсване на белия дроб, благодарение на което част от въздуха, който си поема човек преминава през разкъсаната част и влиза в пространството между дроба и покриващата го Плевра. Това пространство с времето бавно се изпълва с въздух, който под натиска си свива дроба до момента, в който попречва на 100% неговата работа.
При здрав дроб, когато се поеме въздух има издуване, когато се издишва има спадане. В крайния етап на Пневмотаракса, навлезлият въздух пречи на издуването на белия дроб и всъщност става така, че накрая и да искаш не можеш да си поемеш въздух. В моя случай, Пневмотораксът беше едностранен, тоест едната страна на белия ми дроб си работеше. Дишането беше затруднено, но го имаше. Ако е двустранен и не се реагира на време, настъпва смърт. Постъпих в клиниката по пулмология „Света София“, където и бях опериран.
„Как се случи?“, на този въпрос отговарям винаги по един и същ начин – от нерви или по научно му – хроничен стрес. Главният виновник за Пневмоторакса съм си аз самия и моята сериозно разклатена нерва система по онова време. В началото разбира се, недоумявах как и защо се случва това нещо с мен. Та, нали бях от желязо, как е възможно, хаха. Впоследствие, след като започнах упорито да изучавам и да се интересувам от причините за възникването на заболяванията (не само от Пневмоторакс, а от всякакви и от всякакъв вид) при човека всички пътеки водеха към мозъка на същия този човек.
От особена полза ми бе книгата на Робърт Заполски, „Защо зебрите не получават язва“. Не съм чел по-ясно и точно обяснение, относно какво ни причинява хроничното излагане на стрес. Глупостта не е престъпление, но е наказуема със смърт. Бях глупав и си платих цената за това. Няма нищо по-хубаво от това признание за мен от самия мен в този момент. Дано помогне на някого, за да може да избегне на време подобна криза, каквато си причиних аз.
ИС: Как посрещна деня, в който съмненията се настаниха в ума ти? Деня, когато за миг си помисли, че повече никога няма да си в състояние да правиш това, което обичаш? Как успя да пребориш тези страхове?
Посрещнах този ден в страх. А този страх бе продиктуван от една мисъл. Тя бе, че – операция на белия дроб е равно на край със спорта. В този момент не мислех дали ще оживея, а дали ще мога да продължа да спортувам след края на всичко. В началото лекарите ми повтаряха, че със спорта ще трябва много да внимавам. Никакви големи натоварвания, никакви спортове където се вдига по-тежко от 10кг. или се нанасят удари, или отборни игри, където има възможност от сблъсъци с противника и прочее.
Впоследствие стана ясно, че всичко това ми е казвано, за да ми се запечата в ума съвсем друга мисъл. За това, че трябва да съм внимателен с това, на което излагам тялото си. Тук някъде започна и промяната ми в мисленето в посоката, за която споменах по-рано – към баланс. За пръв път се замислих, че това тяло не е от желязо. Че то е колкото здраво и непоклатимо, толкова е и крехко и чупливо. И като казвам тяло имам предвид не само физическия му облик, но психическия му такъв.
Успях да преборя страховете си, като промених гледната си точка за нещата. Разбрах защо бях стигнал до тук, какво ще се случи, ако не се балансирам и какво ще се случи, ако го направя. Взех решение да го направя и го направих.
ИС: Коя беше най-трудната част от възстановяването и как започна да се завръщаш към тренировките?
Най-трудната част от възстановяването, освен психическата травма, страховете и притесненията, за които споменах вече, бе физическата. С една дума – болката. Колкото и да се сближаваш с нея, тъй като тя е 24 часа в денонощието с теб, не можеш да я изключиш напълно. Тя напомня за себе си с всяко вдишване, всяко мръдване, покашляне, кихане, почесване.
В първия месец елементарни движения костваха много. Просто боли, боли и боли. От клиниката ми бяха дали един лист с дихателни упражнения, които трябваше да изпълнявам всеки ден в рамките на 45 минути. Нито веднъж не ги направих за пълните 45 минути.
Погледът ми бе все навън към баскетболното игрище. Към успоредката и лоста за набиране. Към кривия лост и чифта дъмбели, които събираха прах в спалнята ми. Можеш да се учудиш, но завръщането към тренировките започна от линията за наказателни изстрели на игрището в СМГ (Софийска математическа гимназия). Казвах си, че за всеки вкаран кош ще получавам по един ден по-малко от възстановителния процес. Бележех с 3%-на успеваемост, но не ми пукаше. Важното беше, че съм отново на игрището и че отново спортувам по някакъв начин. С времето болката все повече отшумяваше, а оттам възможностите ми да тренирам се увеличаваха. И така до днес, когато няма болка, тренира се здраво, но има и баланс, който държи нещата под контрол.
ИС:Как хората край теб приемат начина ти на живот? Подкрепят ли те?
О, да, приемат го и го подкрепят напълно. Някои от тях дори се замислят доста сериозно покрай мен за начина, по който се хранят. Наскоро ми писа един много близък мой приятел от детството с въпрос да му дам съвет, относно това как да промени хранителните си навици. Никога не съм очаквал, че ще стана проводник за подобно желание от негова страна. Но ето, че се случи и знам, че ще продължава да се случва. Знам още, че и аз ще продължавам. Какво по-хубаво от това?
ИС: Би ли споделил тренировъчната си философия, както и философията си по отношение на храненето?
Моята тренировъчна философия е изградена върху природните заложби на човека. Ние всички се раждаме с огромен потенциал за развитие. От гледна точка на физиката едни са надарени повече от други. Безспорен факт, но това далеч не означава, че ако си слаб надарен физически не можеш да постигнеш най-доброто, на което си способен или с казано с думите на Елиът Хълс – да станеш най-добрата версия на самия себе си.
Още, тренировъчната ми философия се базира на това да разбереш как твоето тяло, не на човека до теб, не на човека срещу теб, а твоето собствено тяло работи. На кой спорт или спортове отговаря най-добре. На какъв тип трениране – с тежести ли, със собствено тегло ли и така нататък. Относно храненето също – каква храна, кога и как работи най-добре за него.
Тренировъчната ми философия се гради повече на интуицията, отколкото на учебниците. Да, попил съм мъдростта на много спортни умове и продължавам да я попивам, но не следвам сляпо никой от тях. Да, експериментирам със себе си, но непрекъснато си взимам бележки. Кое работи за мен и кое не.
От всички варианти на тренирането с тежести съм почитател на Бодибилдинга в чистия му вариант и тренирам, в това се усещам най-добре, бодибилдерската. В огромна част следвам методиката на Майк Менцер и Дориан Йейтс. Относно храненето,обаче, съм много далеч от типичната билдерска диета.
В зависимост от периода, в който съм се храня или равномерно балансирано или в режим на Carb-back loading по метода на Джон Кийфър. Не елиминирам нито един източник на хранителни вещества. Поддържам едно ниво на протеин и въртя въглехидратите и мазнините в зависимост от плана на момента. След толкова експерименти съм установил, че това работи за мен най-добре. Така се чувствам абсолютно балансирам физически и психически. Това се опитвам и да обяснявам на всеки човек, който се е допитал до мен – как да изгради своя баланс между мозъка и тялото. Има начин за всеки един човек да постигне такъв баланс.
Но главният въпрос преди всичко е определяне на ясна цел. Какво иска да постигне човек. Има ли цел – има и начин, по който да се тренира и начин по който да се храни, така че да се постигне тази цел.
ИС: Какви съвети би дал на хората, които срещат трудности да спазват хранителен режим?
Основният съвет е свързан отново с целта и по-точно нейното изясняване. Което изясняване не е да си кажеш, че искаш да отслабнеш. Да си кажеш, че искаш да отслабнеш е самата цел. Да си кажеш, че трябва да разбереш всичко за това как можеш да отслабнеш, как да тренираш, как да се храниш, какво да очакваш, плюсове, минуси и прочее – ето това изясняване на целта. Когато целта е изяснена възможността да се постигне нараства многократно. Трябва да знаеш с какво се наемаш. Къде са скрити подводните камъни, къде водовъртежите, къде чек пойнтите и прочее.
Спазването на хранителен режим и винаги трудоемко, когато липсва изясняване на целта. Друга възможност за трудност е това, че режима не е съобразен с човека, който го спазва. Тук причината може да са както в изготвили я го, така и в копи-пействането от Интернет.
Каквото и да предизвиква трудността, то си има причина. Има нещо, което дава храна на тази трудност. Съветът ми е да търсят това нещо и когато го открият да направят следващата стъпка. Да намерят начин да му противодействат.
Всеки си има своите особености и това трябва да се вземе предвид, защото отговорът не е един и същ за всеки.
ИС: Трудно ли ти е да комбинираш ежедневните си задължения и тренировките? Някога използвал ли си извинението, че си прекалено зает, за да тренираш?
В момента нямам абсолютно никакъв проблем да ги съчетавам, тъй като работя в зала и когато не е много натоварено използвам времето да тренирам. Винаги има дупки, в които да се направи една тренировка. А и да няма, затова има почивни дни, нали така.
Единствено във времето, когато когато работех по 16 до 18 часа 6 дни седмично не съм тренирал. Тогава не ми трябваше извинение. Всичко, което ми трябваше бе храна и сън и си ги давах. Това е един период от живота ми, който бе наситен с крайности.
Всичко, което казвам е, че понякога животът се стича така, че наистина нямаш време да тренираш. Въпросът е защо си стигнал до там, че да се „уредиш“ така, но това друга история. В останалото време никога не съм търсил извинения, за да тренирам. Би било същото, ако ме попиташ дали някога съм използвал извинението, че съм прекалено зает, за да дишам 🙂
ИС: Сещаш ли се за някоя забавна история, свързана с теб и тренировките?
Тук ме хвана! Наистина, не се сещам за нищо забавно свързано с мен и тренировките. Може би защото докато тренирам не обръщам внимание на абсолютно никой и нищо друго освен самата тренировка не ме интересува на момент. Целта разбира се е постигане на максимална концентрация.
ИС: Какъв съвет би дал на начинаещите трениращи?
Да не си хабят патроните напразно със следване на тренировки за напреднали и професионалисти. Това е основната грешка на по-голямата част от начинаещите. Влизайки в залата те започват с програмата на Фил Хийт за маса или ако са жени с тази на Лариса Райс за секси корем и дупе. Непрекъснато съм позиция на разбивач на митове по този повод. Много е трудно да „застанеш“ срещу програмата на Фил Хийт и да убедиш един начинаещ, че тя не е за него. Че той в началото ще жъне успехи с много по-малко и ограничен брой както упражнения, така и серии, да не говорим за броя посещения във фитнес залата седмично. Та, основният съвет е отново свързан с целта и изясняването ѝ.
Първата задача на начинаещия е да си определи цел. После да си я изясни. Тоест, да разбере стъпките, които е нужно да направи. Но в началото, независимо дали и свързано с вдигане на тежести или с най-обикновен бягане, най-важно е да се отдели достатъчно време за научаване на правилното изпълнение на дадено упражнение в това число позиция на тялото, дишане, начална фаза, крайна фаза и така нататък. Това е за мен фундамента във всеки спорт. Движението да ти стане първа природа.
Другото е, и това което в началото стана на въпрос, обръщане на внимание върху правилното и пълноценно хранене. Знаеш ли колко начинаещи идват за пръв път при мен и започват да ме питат какви добавки да пият, кога да ги пият, как да ги пият и прочее. На мен ми е най-лесно да им кажа от това, това и това по толкова еди кога си, да ги пратя да си ги купят и с това да се приключи. Но не го правя.
Да, работата ми е свързана и с продажба на добавки, аз продавам добавки и печеля от продажбата на добавки. Но основното при мен не е да спечеля едни пари от един начинаещ. Моята философия изисква преди всичко останало да разгърна и да предоставя максимално количество информация в много кратък обем, така че да оставя възможност на човека отсреща да го възприеме. Имам потребност да образовам хората в това, което са се захванали да правят.
Така че, съветите ми към начинаещите са плавно стъпване към тренировките, това става с ограничен брой упражнения, в естеството си – базови. Важно нещо също така е да разберат, че в началото повече не означава повече. Тоест 3 часа в залата няма да дадат 3 пъти повече от 1 час. Тук трябва да добавим и адекватната почивка. Достатъчно количество сън, по-малко безсънни нощи, по-малко партита и купони до зори.
Другият съвет е много сериозно отношение към храненето. Нека преди да посегнат или изобщо питат за добавки, да научат кои храни на какво са богати и по колко, кога да се ядат.
Последно това са мотивацията и постоянството. Всеки трябва да открие своя начин да се мотивира. Ако се поддържа добро ниво на мотивация, оттам и постоянството е по-лесно. Обикновено второто страда, когато първото отслабне или се загуби напълно. За съжаление, няма универсална формула, която да предоставя.
Част от моята работа е свързана с това да мотивирам и да изисквам постоянство от хората, с които работя. Всеки човек е уникален в това отношение, затова и подходът ми към всеки е уникален. Но в крайна сметка не аз постигам целите на хората. Аз само помагам те сами да ги постигнат.
ИС:Какво би искал да постигнеш с работата си, като треньор? За мен това да си треньор е много повече от това просто да тренираш хората. Какво значи тази дума за теб?
Каквото и постигам в момента – поддържане на пълно равновесие в живота ми и плавно израстване нагоре. Както казах по-рано за мен това не е работа, а начин на живот. Аз се чувствам завършен, докато правя това, което правя.
Всеки човек, който ми е гласувал доверието си, да му бъде треньор, заслужава да получи най-доброто на което съм способен. Заслужава да получава най-добрата версия на моето собствено аз. Тази версия непрекъснато се усъвършенства, затова и тези хора непрекъснато получават по-добър мен от вчерашния мен.
За мен да си треньор, означава призвание и отговорност. Всеки ден един треньор е длъжен да заслужава призванието и отговорността да е треньор. То трябва да е сигурен в това, което прави. Ако има колебания по някои въпроси на мига да търси знанието, с което дa ги изчисти. Не трябва да чувства като бреме това, което прави. Почувства ли го веднъж, то каузата е загубена или поне доста силна наклонена в посока към провал. Да си треньор, за мен, не е средно да си изкарваш прехраната, а начин на живот.
ИС: За какво мечтаеш в бъдеще и къде могат да те намерят тези, които биха искали да се възползват от услугите и познанията ти?
Това, за което мечтая в бъдеще е да постигна ниво на относително пълна независимост. Предвид че живея в общество, което се базира на закони, порядки и прочее, абсолютна независимост е непостижима, но относително пълна – според мен е. Всичко останало, за което мога да мечтая аз съм в процес на неговото изграждане, тоест не мечтая, а работя за изпълнението му.
Хората, които искат да се възползват от услугите и познанията ми, могат да ме намерят в Power Fitness Лозенец, намиращ се на ул. Якобица №2А или във Фейсбук, страницата ми носи името ми – Кольо Колев, или по е-майл: kolyo.kolev.pft@gmail.com.
Третият брой на IFS Journal-a- моето онлайн списание вече е готово. Тук можете ще разберете как може да получите вашия брой.
Не забравяйте да изтеглите новата ми, безплатна книга FREE E-Book- 30 Exercises on Becoming a Wonder Woman. ИЗТЕГЛЕТЕ Я ТУК.
***
П.С. Ако тази статия ви е харесала, моля отделете минутка и я споделете с вашите приятели! Много ще съм ви благодарна!
Не забравяйте да се присъедините към страницата ми във Facebook ! Благодаря ви!
Ако имате желание, можете да си вземете новия брой на Мускули и фитнес, където можете да прочетете едно от последните ми интервюта.
