Беше един от онези студени дни- сякаш небето страдаше за нещо, а сълзите на дъжда се стичаха по прозорците на стаята ѝ. Дали се опитваше да съчувства на времето или пък то съчувстваше на нея- по бузите ѝ се стичаха сълзи, които бяха само външен израз на това, което се случваше в душата ѝ.
Отново спомен от миналото, беше изпаднал, като стара изрезка от списание, за чието съществуване си забравил и в един следобед, сякаш те вика от рафтовете на библиотеката, взимаш го и изрезката се изплъзва измежду страниците. Използва моментът, като опит за бягство от забравата, която я е притискала измежду страниците на старото, непотребно списание.
Има такива моменти, когато спомените от миналото се изплъзват- в опит за бягство от клетката, в която сме ги заключили и после сме потурчили в някой отдалече ъгъл на душата си.
Спомени, които се завръщат от забравата и насищат настоящето със своето присъствие. Спомени, които носят със себе си горчивия привкус на отминали емоции, които ни се иска повече да не преживяваме.
Има моменти, когато спомените от миналото се завръщат в настоящето.
Спомени, които отчаяно искаш да проектираш в сегашния момент, да ги изживееш отново или пък да срещнеш хората, които са били част от тях- да ги поканиш отново в настоящето си и да напишете нова история на вашите взаимоотношения.
Такава, където независимо от перипетиите през, които „героите” минават през страниците, овековечаващи живота им, чувството на сигурност, усещането за споделеност и любовта им не биват разрушавани, а само укрепвани, след всяко премеждие.
Моменти, в които ти се иска да сграбчиш спомена, да спреш времето и да го разтеглиш- просто, за да си дадеш още една възможност, още няколко откраднати мига, в които да видиш къде всичко се обърка.
Моментът, когато животът ти прилича на часовник, където всеки миг е отминаваща секунда; всеки миг е само бясното препускане на стрелките, за които връщане назад няма.
Животът ти бавно, но ритмично се стича по циферблата, а на теб ти се иска да спре. Иска ти се всичко да застине, точно в онзи момент и да останеш там завинаги.
Така, както спрелият часовник няма стойност, така и животът в застой губи смисъл. Отминалите моменти, имат своето предназначение, но то е далеч от това да се вкопчваме в тях; далеч от това да се опитваме да ги задържим и да не им позволяваме да си отидат.
Така както стрелките на часовника бавно, но ритмично се завъртат, така и животът следва подобен ритъм. Всичко в света е циклично и нищо, в което има живот; енергия, която го движи, не може да бъде статично. Всичко трябва да се отдели от началната точка, за да измине пътя на пълния си цикъл и да се завърне.
Плъзгането на стрелките по циферблата е натрупване на време.
Цикълът на живота, натрупването на дни, месеци и години, всъщност е натрупване на смисъл.
Миналото не е мястото, където трябва да се завръщаме, за да останем.
Миналото, такова, каквото го помним е илюзия, рисувана от склонността ни да изкривяваме спомена и да му придаваме емоции и смисъл, каквито той никога не е притежавал.
Колкото повече си позволяваме да бягаме от настоящето, завръщайки се към фалшивото усещане за сигурност в миналото,с толкова повече енергия подхранваме време, което не съществува и време, което никога няма да съществува.
Миналото не може да бъде източник на щастие в сегашния момент; нито пък средство за осъществяване на моментите желания и стремежи.
Миналото е тази част от нас, която оставя следи от това какви сме били и до къде сме стигнали.
Това по никакъв начин не означава, че трябва да се завръщаме там и да извличаме настоящата си идентичност от събитията, които са ни се случвали; хората, които са били част от живота ни или пък действията, които сме предприемали.
Необятните простори на миналото, са доста нестабилна повърхност, по която да стъпваме и на която да разчитаме да изграждаме настоящето си, стремейки се да реализираме целите в бъдещето.
Стрелките на часовника, бавно и ритмично се плъзгат напред, за да завършат всеки следващ цикъл- но те винаги имат една опорна точка в средата- тази, която не променя нито мястото, нито времето.
Животът на човек бавно и ритмично се плъзга през годините и натрупването на време е натрупване на смисъл- но той винаги има една опорна точка; един център който остава непроменен- и това сме самите ние.
Когато осъзнаем, че човекът, като отделна личност е своя собствен център и всичко в света се върти около него, тогава ще се откопчим от склонността си към зависимост и отчаяното търсене на център, на опорна точка извън нас; ще се откажем от склонността да ставаме зависими от хора и събития, които не могат да ни дадат това, от което истински се нуждаем…защото то може да бъде намерено само в нас!
П.С. Ето TУК, можете да видите как да си поръчате втория брой на онлайн списанието ми -IFS Journal.
IFS Journal 2: Научи как да свалиш 5 см от ханша, да излекуваш зъбите си, премахнеш болките в кръста и постигнеш целите си за стегнато и атлетично тяло+ Още…
Не забравяйте да изтеглите новата ми, безплатна книга FREE E-Book- 30 Exercises on Becoming a Wonder Woman. ИЗТЕГЛЕТЕ Я ТУК.
***
П.С. Ако тази статия ви е харесала, моля отделете минутка и я споделете с вашите приятели! Много ще съм ви благодарна!
Не забравяйте да се присъедините към страницата ми във Facebook ! Благодаря ви!
И една снимка от вчера 🙂
