Животът, като битка. Май това е представата на хората за това как протича животът ни. Нещо, като непрекъсната гоненица, където ту ние бягаме и животът ни преследва; ту на нас ни се иска да го хванем, а той все се изплъзва.
Прелитаме през дните, съдейки живота, за всяка затръшната врата; за всеки обратен завой; за всички недоизказани думи; несбъднати срещи и непреживени емоции.
Отношението ни към живота, е поредното доказателство за нереалистичните и нелогичните ни очаквания- винаги някой друг да се грижи за нас; да поема отговорността за случилото се, когато нещо се обърка.
От друга страна, когато нещата вървят добре, винаги тупаме себе си по гърдите и си присвояваме всяка заслуга. Тогава не търсим никой, с който да разделим светлините на прожектора- нито хората, нито живота.
Живеем с измамната представа за някаква справедливост, която е нещо, като рождено право, което животът безмилостно ни отнема. Ей, така! Без основателна причина.
Тюхкаме се как животът е несправедлив и то винаги с тези, които най-малко заслужават подобно отношение.
Преди време осъзнах, че животът няма никакви задължения към мен. Или по-скоро, не е длъжен винаги да бъде снизходителен. Животът не е справедлив, защото справедливостта в своята същност е субективна оценка.
Така, както за детето, родителите, които го карат да учи, когато му се играе, не са справедливи, така за мнозина животът изглежда несправедлив, тогава, когато ги изправи срещу страховете им и ги предизвика да се справят с тях.
В същото време, те предпочитат да си седят кротко в зоната на комфорта и да не се впускат в изпитателните преживявания, които съпровождат личното израстване.
Животът винаги е справедлив и всеки от нас получава това, от което има нужда. Понякога просто не сме достатъчно израснали, за да прозрем истинския замисъл на присъствието на трудните хора в живота ни; на сложните ситуации или пък на проблемите.
Животът е най-верния ни другар, дори тогава, когато ни се струва, че е най-жестокия ни съдник.
Истинските приятели не са тези, които се отнасят снизходително и изтъкват само положителните ни страни. Не са тези, които ни съжаляват и само подсилват усещането ни, че сме жертва на събитията и хората в живота ни.
Истинските приятели са тези, които казват истината такава каквато е-неподправена.
Тези, които могат да съзрат истинския ни потенциал и виждат това, което можем да бъдем, дори тогава, когато почти не си личат признаци за неограничените ни способности.
Те са тези, които няма да ни оставят да тъпчем на едно място и ще ни дадат тласък напред, като изрекат болезнената истина на глас; като насочат вниманието ни към това, което всячески се опитваме да избягваме.
Те са тези, които с риска да ни заболи, ще ни посочат слабостите, а след това ще изтъкнат и силните ни страни, които да използваме, така че да усъвършенстваме себе си.
Истинските приятели са тези, които не те оставят да се самозаблуждаваш, дори в случаите, когато трябва да поемат тежката отговорност, да ти кажат всичко онова, което не искаш да чуеш и което другите нямат куража да ти кажат.
Та тогава кой би могъл да бъде по-верен и справедлив приятел от самия живот?
Този, който забелязва всяка една слабост у теб; предизвиква те и те поставя в ситуация, в която да я извади наяве, така че да имаш възможността да се запознаеш с нея и после да се справиш.
Така, както взаимоотношенията ни с хората са огледало на степента ни на израстване, така, както хората, които са част от живота ни са тези, които носят уроците, от които се нуждаем в този момент… така и състоянието на живота ни е огледало за това до къде сме стигнали и какво трябва да научим.
Колкото по-голяма борба изглежда животът, толкова по-голям показател е това, че всячески отричаме начина, по който той функционира; всячески отказваме да признаем пропуските си и да работим над тях.
Ако имахме друг поглед над живота, ако осъзнавахме, че всяка трудност е само подтик да се обърнем към себе си и да видим как реалността, отразява наранената ни същност, тогава щяхме да приветстваме предизвикателствата.
Тогава щяхме да осъзнаем, че колкото повече преживяваме в материалния свят, толкова повече засилваме вътрешния си свят и толкова повече разширяваме зоната си на комфорт; толкова повече откриваме способностите си и толкова повече се научаваме да ги прилагаме.
Всяка сутрин се будя и си казвам, че се доверявам на днешния ден.
После преминавам през него и знам, че това, което ми поднася са само възможности- възможности да откривам себе си; да опознавам слабостите си, а след това да намирам начини да се справям с тях.
Всяка сутрин си обещавам да се доверя на днешния ден, а вечер си лягам удовлетворена от това, че съм получила още 24 часа, в които мога да израствам, да ставам все по-силна и устойчива към преходността, която е единствената сигурна същина на живота.
***
Не забравяйте да изтеглите новата ми, безплатна книга FREE E-Book- 30 Exercises on Becoming a Wonder Woman. ИЗТЕГЛЕТЕ Я ТУК.
***
П.С. Ако тази статия ви е харесала, моля отделете минутка и я споделете с вашите приятели! Много ще съм ви благодарна!
Не забравяйте да се присъедините към страницата ми във Facebook ! Благодаря ви!
И една снимка с прекрасния подарък, който получих от Зори- тениска! 🙂
„Детелина: Живот в бездната“ е книга за живота след смъртта, но не твоята собствена, а на хората, които си обичал, но загубил. За дните и годините, в които носиш една празнота, която никой и нищо не успяват да запълнят. Книга за нюансите на болката и моментите, в които усещаш, че си в плен на страданието. Познаваш го в детайли и знаеш всичко за него… и все пак си безсилен да се справиш.
Прекрасни откровения, които са самата ИСТИНА! Въпреки всичко е трудно на практика понякога да намерим начина за промяна, независимо и да сме открили проблема в дълбочина. Може би и поради това ни връхлитат суеверията за „несправедливосттта на живота“. Приветствайки предизвикателствата му несъмнено се извисяваме над несгодите и емоционалните травми, но все пак – ПЪТЯТ Е ДЪЛЪГ И ТЕЖЪК! Но, важно е – да не се отклоняваш и да останеш верен на себе си! Благодаря Ви за прекрасните слова !