„Много хора страдат от недостатъчно себеуважение и са емоционално зависими от другите, поради това, че не са получили необходимите разбиране и благодарност, както и защото са затворени в собствената си личност и не знаят кои са всъщност. Истината е, че те живеят в погледа на другите, че са пленници на собствения си образ. Стремежът им е невидим, но ако можеха да се видят тази роля, пред тях щеше да се открие фигурата на просяк. Просяк, който живее в постоянно търсене на одежди, предназначени да прикрият дрипите му, да хвърлят прах в чуждите очи.“-Райна Жечева (вижте ТУК)
Тази сутрин се събудих, а денят беше почнал без мен и аз трябваше да го догоня. Отидох до банята и се погледнах в огледалото. Изпитвах една пълнота, която беше непонятна. Реших, че може би още ми се спи и че огледалото не ме отразява обективно. Може би беше остатък от илюзията на съня, който нощта ми беше донесла.
Припомних си как другите били мое отражение. Каквато съм аз, такива ще бъдат и те. Затова реших да се облека и да изляза… на разходка из себе си. Да се огледам. От всеки ъгъл. Посетих всяко място, което обичах, а после и тези, които мразех… за да видя каква част от себе си бях оставила там. Нещо, като да повдигнеш лепенката, с която си прикривал раните, за да видиш дали са излекувани.
Изненадах се. За първи път се разхождах из алеите на собствената си същност и се харесвах. Отражението, което виждах в тях беше красиво. Някак чисто. Образът ми се беше избистрил. Светът беше изключително дружелюбен.
Седнах на една пейка и си припомних себе си в миналото. Припомних си хората и ситуациите, в които попадах; думите, които като с нож прерязваха душата ми и оставяха дълбоки рани, които трудно успявах да излекувам. Припомних си не само отношението на другите, а и моето отношение към другите.
Разбрах, че нямам власт над това, което другият разбира от думите, които изричам или пък действията, които извършвам. Защото веднъж напуснат ли те, те стават податливи и биват моделирани според представата и разбиранията на човека срещу теб. Нищо от това, което казваш и правиш, не бива прието в унисон с твоето намерение.
Всичко, което другите разбират, както и това, което ти самият разбираш е резултат от това кой си, какви са убежденията ти и през какви очи виждаш света. Ние харесваме и отхвърляме у другите това, което приемаме или отхвърляме у себе си. Та нали, ако ние не притежавахме тези качества, никога не бихме могли емоционално да ги претеглим, да им лепнем етикет и после да ги натъпчем в кутийката на ума, където биват приети или отречени.
Другите, това е нашият огледален образ. В лицето им виждаме своите грешки, своите успехи, надежди и страхове. Другите, това е нашата сянка- сянката на най-големите ни кошмари и на най-трепетните ни копнежи.
Другите са възможност да изучаваме себе си, да си правим равносметка какви сме, до къде сме стигнали в израстването си и къде все още трябва да поработим.
Другите са мерило за нашите качества- положителните и отрицателните. Тези, които ни заобикалят отразяват това, което сме ние.
Затова никой няма силата да ви обиди или нарани, ако вие не му го позволите; ако вие сами не попаднете в клопката на въображението си и не останете в плен на убеждението, че думите и действията на другите са нападение към собствената ви личност. Защото те не са. Те всъщност са нападение към тях самите- към това, което не понасят в себе си; към липсата на вяра в собствените способности и пораждащата я завист. Завист, с която се опитвам да запълнят „дупките” в собствената си същност, без да осъзнават, че всъщност ги правят все по-дълбоки.
Защото в света на хората, на думите и на емоциите, не можеш да получиш нещо за нищо. Не можеш да получиш удовлетворение, без първо да си казал или извършил нещо, което да породи подобно чувство.
Не можеш да получиш приемане, без първо да си предложил нещо, което си струва да бъде премислено и разбрано.
Не можеш да получиш успех, без първо да си засадил семената, които с времето поникват и се превръщат в своеобразен символ на труда, отдадеността и трудолюбието ти.
Не можеш да получиш споделеност, без да си предложил разбиране и търпение.
Другите, това е инструментът, чрез който изучаваме себе си и собствените си страхове и копнежи. Ние, това е инструментът, чрез който другите опознават себе си и ако някой от тях допусне грешката да се държи грубо и нападателно, това е просто знак, че вижда в себе си необходимостта да поправи собствената си личност, но всячески я отрича, отхвърляйки възможността да се огледа във вас .
П.С. Ще бъда много благодарна, ако ми помогнете да популяризирам тази статия, като я споделите с вашите приятели! Благодаря ви!
Страхотно. И все пак когато сме наранени от нечии думи или действия е много по-вероятно да будуваме, търсейки грешката в себе си, отколкото в липсите на човека отсреща.
Аз ще се опитвам да заспя, а ти дерзай, прекрасно местенце си създала. Уютно, приказно и плюшено и едновременно отрезвяващо и нахъсващо. Надявам се да си в такава вътрешна хармония, каквато излъчваш и ако е така, си голяма щастливка :).
Аксиния :)) Толкова много благодаря за прекрасния коментар :))) Аз имам една теория за егото и смятам, че то е причината за всичките ни неволи. Когато позволяваме другите да ни нараняват е така, защото позволяваме на егото, което играе роля на жертва да взима превес над личността ни. Така то брани своето съществуване, като се храни с драмите и обидите, които другите хвърлят по нас. Но когато си съзнателен и присъстващ, можеш д аго забележиш, да го отчетеш и да се освободиш от тиранията му…и да заспиш :))