Светът бил мое отражение. А другите всъщност съм аз. Беше от дните,когато собственото ми присъствие ми дотягаше до болка. Не се разбирах! Другите съм аз. Навън валеше, но какво пък толкова. Заслужаваше си неудобството. Грабнах ключовете и изтичах навън. Капките дъжд се разбиваха в измъченото ми тяло и се чуваше силния тътен от ехото им. Така, както, когато изпуснеш нещо в голяма, празна стая. Всичко се чува натрапчиво силно. Дори пълзенето на мравките. Възможно ли е наистина в тялото ми да е обвита такава празнота? Възможно ли е да съществува такава пустота?
Ходех в парка, а дъждът измиваше болката ми… разминавах се с другите, така де със себе си. Измислях им живот, или по- скоро собствения си живот. В него виждах миналото си…все така болезнено, разтърсващо и присъстващо. Събрах смелост да го подмина и да го оставя зад гърба си…тогава забелязах нея.
Ходеше сама. Луташе се под дъжда, така както правех аз. Напомняше ми толкова много на мен. Единственото, което ни отдалечаваше бяха годините. Възможно ли бе това да съм аз? Исках да я настигна, да догоня бъдещето си, за да разбера какво ме очаква. Исках да знам до къде ще стигна и каква ще бъда, ако продължавах да живея така! Трябваше да разбера… но колкото по-бързо ходех, толкова повече се отдалечаваше. За миг я загубих и повече не я видях. Можи би беше намек от живота, пратеник, който да ми напомни, че имах само днес и че колкото повече бягам към бъдещето, толкова повече всичко се изплъзва.
Смятам, че животът трябва да се наблюдава. От близо- с всичките му детайли, защото случайности няма. Случайността само преоблича ситуацията, накипря я с официална премяна, която да ѝ придава повече важност, потайност и още толкова загадъчност. А всъщност под „дрехите” всичко е много просто и всичко има дълбок смисъл.
Наблюдавайки живота…своя собствен и на тези около мен, стигнах до заключението, че не е случаен факта, че точно майка ми и баща ми са мои родители; че имам сестра,а не брат да речем… че дядо ми е бил една личност, а баба ми друга. Вашите роднини също не са случайни. И преди да си помислите, че съм изпаднала в момент на умопомрачение, сега ще се опитам да ви обясня това, което е в ума ми.
Стигнах до заключението, че трябва да обръщаме много внимание на близките си- на тяхното минало, настояще, намеренията, които имат и действията, които предприемат или пък тези, които дълго отлагат да предприемат. Да анализираме пътя, който ги е довел до тук и възможностите, които настоящето им предоставя, както и решенията, които предстоят да бъдат взети.
Защо да се занимаваме с техния живот? Нима собственият не ни стига?
Вторачването ми в живота, ме наведе на една мисъл, която определено няколкократно доказах сама на себе си. Собственият ни живот е следа от живота на близките ни. Много често непрекъснато се караме с членовете на семейството си и смятаме, че те са коренно различни от нас, но това е повърхностния поглед и половинчатото възприемане на нещата.
Всеки един човек в семейството ни е наше бледо копие…или пък ние негово. Всеки един от тях притежава наситения образ на частица от нашата индивидуалност. Всеки един от тях отразява част от нас и с присъствието си ни дава нагледен пример как ще се развие животът ни, ако позволим или пък ако не позволим тази черта в характера ни да се прояви.
Наблюдавайки живота на близките си, забелязвам как по моя собствен път се натъквам на пътеки, които ме изправят пред избора- да взема решение, като това, което е взел баща ми, или пък, като това, което е взела майка ми. Да проявя смелост и да действам така, както е действал дядо ми или пък да бъда пасивна и да наблюдавам живота, така както е направил някой друг член от семейството ми.
Стигнах до извода, че семейството е, като цяло училище и всеки един член на семейството е цял отделен учебник със стотици уроци. Достатъчно е да обръщаме внимание на всички хора, да наблюдаваме поведението им, резултатите и последствията от техните решения и действия, за да имаме доста добър ориентир какво ни очаква и как би следвало да реагираме.
Забелязвам как собственият ми живот върви по пътя на едни от най-близките ми хора и понякога, когато се чувствам на кръстопът, мислено се обръщам към техния живот.
Понякога ситуацията, „случайностите” и хората, които са отвели някой от моите близки до мястото, където съм в момента, са коренно различни, но контекстът е един и същ.
В себе си виждам възможността да взема от тях правилните решения и да ги адаптирам към собствения си живот, а погрешните или поне тези, които не пасват на моите разбирания, са изцяло в моя власт да бъдат променени.
Животът на близките ни е нещо, като жокер- какво ще се случи, ако направя това или ако не направя онова.
И обзалагам се, че не много от вас са обърнали внимание на това, но ако си дадете време да се замислите ще видите как вашият живот, се развива подобно на живота, на някой член от семейството ви. И ако вие не промените нещо в пътя, който избирате, когато сте на кръстопът, ден след ден вървите по отъпканите крачки и ако се чудите какво да очаквате от бъдещето, имате доста добър предвестник в лицето на този човек.
Много съм любопитна по отношение на живота и начинът, по който той се „дирижира”. Това непрекъснато буди желанието ми да знам отговорът на стотици въпроси, чиито отговори нямам представа къде да намеря…или поне така си мисля…
До момента, когато си задам правилния въпрос. А както един прекрасен човек веднъж ми каза „Отговорите идват, тогава когато си зададеш правилният въпрос!”.
И точно това открих, че отговорите на всички мои въпроси се крият в живота на моите роднини- близки и по-далечни. И само, ако отделям достатъчно време, за да общувам с тях, да ги наблюдавам, разбирам и чувам имам възможността да открия това, което търся. Само така имам възможност да се сдобия с още едно парченце информация, което да дообогати моят опит и знания и което да ми даде увереността да направя следващата крачка. Само това ми дава силата да променя шаблонния начин, по който се развива живота и да променя хода на събитията, пред който този преди мен е взел решение, което не го е отвело там, на където се е запътил.
Защото трябва да отделяме време да наблюдаваме и чуваме хората. Защото дори привидното им „безполезно бърборене”, винаги ни носи достатъчно информация, от която се нуждаем в сегашния момент. Информация, която ни разкрива още повече за това, което сме и това, което искаме да бъдем.
Защото много често, когато говори някой друг, всъщност говорим самите ние. Макар и да не ни се ще да го признаваме, понякога тези, които смятаме за досадни, са тези, които до болка отразяват собствената ни същност и отказът да общуваме с тях, е отказът да е изправим пред себе си и да се видим в светлина,която не искаме да си признаем, че съществува.
Защото дори „случайното” подмятане на реплика или пък неволно чутият разговор, съвсем умишлено са предназначени да стигнат до нас и да ни накарат да се замислим и да добавим още знания към сегашното си разбиране, за да съберем необходимата информация да вървим напред.
П.С. Ще ви бъда много благодарна, ако ми помогнете да популяризирам тази статия, като я споделите с вашите приятели! Благодаря ви!
Мерси – страхотно попадение с тази идея, и много полезно четиво!