„В миг на колебание Душата обърква се и почва да се мята,
Притисната от дневните проблеми,
Изглеждащи коварни и големи…” – ЕЛИА
Има дни, в които нищо не успява да върне мира и спокойствието ти. Дни, в които нещо в теб се бунтува и всеки твой опит да се насладиш на тишината, завършва с проглушителните писъци на внезапно връхлетялата те неудовлетвореност и болка.
Дни, в които сякаш някой е оковал душата ти и я е затворил в собственото ти тяло и нищо не може да я успокои…
Беше такъв ден. Ден, в който не правиш нищо. Колкото и да ти се иска да влезеш в крачка с ритъма на деня, винаги или избързваш или си прекалено бавен. Повече от ясно беше, че каквото и да опитвах да свърша, резултатът нямаше да ми хареса.
Затова реших да я хвана за ръка…душата си. Да я „кача” в колата и да се разходим. Нали така правя винаги, когато не намирам себе си! Излизам и се разхождам. Така някъде по пътя, винаги намирам нещо, което ми помага да си върна предишната цялостност и да се телепортирам от миналото или пък от бъдещето…в настоящия момент.
Затова реших, че една такава разходка току виж ще бъде полезна и за Нея.
Карах по празните, познати до болка улици. Нещо като разходка из миналото. За да ѝ припомня къде, какво се беше случило. За да я притисна в ъгъла и да ѝ покажа действителността, току виж успея да я извадя от илюзията, в която понякога си позволява да потъва и да се дави.
Минават години. Понякога съжаляваме, че някъде по етажите на живота сме оставили нещо, което преди време е било ценно. Нещо,което е имало стойност, но по един или друг начин не е устояло изпитанието на времето и е потънало в забрава.
Каквото и да остане в миналото, няма нужда да се обръщаме и да го търсим. Нещо, като детските играчки. Които оставяме, не защото са непотребни, а защото вече сме ги надраснали. Да се върнем назад и да се вкопчим в тях не би подхождало на личността, която сме сега. Би ни накарало да изглеждаме някак смешни и недорасли.
В друг момент, прекарваме години, за да търсим нещо, което все не се появява. И един ден, ненадейно се случва. Понякога се изпълваме с тъга и съжаление, че не се е случило по-рано. Тръшкаме се, защо не сме поели по този път преди 5 или 10 години и се чувстваме прецакани. Сякаш сме пропуснали няколко години на щастие, споделеност и неограничени възможности. Сякаш сме пропуснали смисъла, търсейки го.
Но истината е, че колкото и клиширано да звучи, в живота всичко идва точно на време. Когато имаме вътрешната отговорност, за да го притежаваме; за да бъде част от живота ни.
Обичам да наблюдавам живота си. Да свързвам точките и да откривам логичното в на пръв поглед хаотичните събития и срещи. Понякога хора, които в миналото са били случайни минувачи, се превръщат в най-верните другари. В такива моменти се питам, защо не съм ги забелязала преди? Защо съм си позволила да пропусна някой толкова стойностен човек просто да мине, без да му обърна внимание и без да забележа колко е прекрасен и колко много смисъл, разбиране и споделеност носи в живота ми?
Тогава се сещам, че получаваме това, за което можем да носим отговорност. Тогава си спомням, че често пропускаме истинските хора, които рано или късно се завръщат, просто защото в този момент ние не сме били достатъчно пораснали, достатъчно зрели, за да ги оценим.
Така както за детето книгата е просто досаден натрапник, така за възрастния тя е верен другар. Защото стойността и смисъла, идват от личното ни разбиране и вътрешната ни потребност да откриваме смисъла.
Защото миналото е „детството” на нашето съзряване и то остава само спомен. Всичко, което трябва да вземем са уроците.
Защото за всичко има точното време и място и ако искаме да го получим не е нужно да го търсим. Всичко, което има нужда да направим е да работим по себе си… докато стигнем до етап, където можем да понесем отговорност за него и където е сигурно, че ще преминем изпитанието на времето и теста на живота… за да го заслужим.
Защото днес е ден, в който ритъма на деня, определено не пасва на ритъма на ума ми…
И макар и да не съм сигурна какво точно се опитах да ви кажа…
…просто ви хванах за ръка и ви разходих по коридорите на ума ми…
…където по стените в рамки са окачени всички уроци, за да винаги, когато си позволя да ги забравям, те ненатрапчиво да напомнят за своето съществуване и за поуката, която носят…
…където бъдещето ме чака някъде в далечината и където ежедневното ми решение да вярвам в себе си и това, към което се стремя, винаги намира начин да проправи път през невъзможното, през ограничението, за да ме отведе там,където все по-истинските хора се завръщат.
***
Посетете магазинът на bb-team, ето ТУК и ако искате можете да използвате кодът ми за 5% намаление! Кодът е INESSS и се въвежда при количката в магазина.
П.С. Ще бъда поласкана, ако ми помогнете да популяризирам тази статия, като я споделите с вашите приятели! Благодаря ви!
