Каквото и да пиша, смисълът остава някъде извън мастилото, извън ограниченията на листа…

„Каквото и да пиша, смисълът
остава някъде извън мастилото,
извън ограниченията на листа.“

Яна Кременска

Тя ходеше по тъмните алеи в парка. Беше сама и друг на нейно място би се страхувал от тишината, от страховете, които дебнат зад храстите, от пустотата, която „населяваше” околностите. Но какво можеше да е по-мрачно от тревогите, които бяха обзели ума ѝ? Какво можеше да е по-страховито от мислите, които се надвикваха в съзнанието ѝ?

Вървеше и не забелязваше никой и нищо. Беше се пренесла в друг свят на сенки, болка и разочарование.

А коя е тя?Няма име. Тя, мога да бъда аз, а бихте могли да бъдете и вие!

Сякаш живеем в два паралелни свята. Един, който е истински. Този, който е реалността, която обаче рядко посещаваме. И друг, който е плод на илюзията. Плод на нашите мисли, предразсъдъци, страхове и разочарования. Свят към който сме обърнали поглед и рядко нещо от реалността си струва усилието да погледнем към истината.

Най-много страдания ни причиняват проблемите, които си измисляме. Почти винаги това, което ни тревожи и това, от което се страхуваме  е много по-незначително, отколкото изглежда в представата ни.

Замислете се за запаления огън в гората. Димът се носи наоколо и заема голяма площ. Ако наблюдавате от далече, си създавате илюзията, че има огромен пожар. Паникьосвате се и само наблюдавате отстрани, а облаците от дима ви обграждат, попиват в дрехите ви и ви карат да се задушавате.

И тогава се появява някой смел човек. Човек, който си е дал сметка, че „мащабите” на дима, не отговарят на размерите на огъня. Човек, който уверено минава през пушека и стига до пламъците, които в действителност се оказват малка, незначителна купчинка, която лесно може да бъде угасена… за сега!

Колкото по-дълго позволиш на огъня да гори и на пламъците да замъгляват зрението ти, толкова повече време даваш на огъня да се разпростре и толкова по-голяма възможност му даваш да нанесе опустошителни поражения.

Огънят и дима… нещо, като проблема и илюзията за проблема.

Понякога се плашим само от дима, който се носи и само, защото му позволяваме да замъглява зрението ни, се страхуваме да отидем до пламъците и да ги потушим, докато все още пожарът не се е разраснал.

Обикновено проблемът е доста по-малък, отколкото изглежда. Просто ние му придаваме по-голямо значение и седим отстрани, като наблюдатели. Анализираме ужасната картина и необратимите последици, които вероятно ще последват. И въпреки всичко рядко намираме куража да преминем през облаците дим и просто да решим проблема- да потушим пламъците.

Това, което прави живота труден, не са проблемите. Това, което го прави труден е отказът ни да решаваме проблемите. Това, което носи страдание е смута и паниката, в които изпадаме и неадекватното поведение към, което прибягваме.

***

Посетете магазинът на bb-team, ето ТУК и ако искате можете да използвате кодът ми за 5% намаление! Кодът е INESSS и се въвежда  при количката в магазина.

П.С. Ако тази статия ви е харесала, моля отделете минутка, за да я споделите с приятелите си! Благодаря ви! 

Не забравяйте да се присъедините към страницата ми във Facebook! Благодаря!

И едно прекрасно стихотворение…
Навън е нощ. От тези – много тихите. 
От тези – дългите. Без дъно. И без бряг. 
Оттатък есента са само стихове. 
Оттатък зимите е пролет. Няма сняг. 


Навън е нощ. Дъждът си има сто причини. 
Вали. Вали… Не съм, каквото бях. Не съм. 
Моретата без чайки са съвсем горчиви. 
А лятото дали не беше само сън? 


Навън е нощ. От тези – най-мъгливите. 
В мъглата самотата някак не личи. 
И вятърът е от онези – дивите. 
Научих се на дъжд. Сега ми се мълчи. 


Навън е нощ. Живея сякаш на обратно. 
Дъждът ме прави да приличам на порой. 
Лекуват ли се белези от лава с вятър? 
Кой казва, че морето е безкрило? Кой?  


Навън е нощ. От тези – най-безсънните. 
От тези, във които само се мълчи. 
На пропаст ми прилича тъмното. 
От тези, дето издълбаваме сами. 


Селвер (вижте още ТУК)