„Хвърли камъка в езеро. И не само ще видиш какво е предизвикал камъкът, но то ще бъде и по-трайно. Камъкът ще нагъне застиналата вода. Там, където е паднал, ще се появи кръг и в този кръг ту-такси ще изникне втори, сетне трети. Не след дълго вълничките,вдигнати от падналия във водата камък, ще плъзнат нататък и ще се усетят по цялата огледална повърхност. Чак когато достигнат брега, ще спрат и ще изчезнат.
Ако камъкът падне в река, тя ще го посрещне като поредното нещо, което внася смут във вече бурното ѝ течение. Нищо необичайно. Нищо, което да не се поддава на укротяване. Ако камъкът обаче падне в езеро, то вече никога няма да бъде същото.”- Елиф Шафак
Повечето хора прекарват живота си, като езеро… таят всичко в себе си. Прибират го на дълбокото, където се заблуждават, че ще го укрият и опазят добре. Прекарват живота си без да търсят нещо различно. Без да откриват своя смисъл. Всеки ден прилича на предходния. Животът им прилича на неподвижната вода в езерото.
Обаче животът не търпи застоя. И мине не мине време, както винаги се намира някой, който да хвърли камък в езерото,ей, така, за да види какво ще се случи и животът „подхвърля” трудности на пътя на хората. Не за друго… просто, за да им даде шанс да бъдат изхвърлени на брега, където могат да се погледнат отстрани и току виж да се осъзнаят и да се опитат да се откъснат от тази монотонност, която изпива силите им.
Както, когато хвърлиш камък… „Там, където е паднал, ще се появи кръг и в този кръг ту-такси ще изникне втори, сетне трети. Не след дълго вълничките,вдигнати от падналия във водата камък, ще плъзнат нататък и ще се усетят по цялата огледална повърхност. Чак когато достигнат брега, ще спрат и ще изчезнат.”
Така е и с хората…всяка трудност, на която се натъкнем първо образува един малък кръг. Обаче уплашени от нея, вместо да я погледнем очи в очи и да ѝ покажем, че не сме слаби и ще се справим с нея, ние бягам… на далече към втория кръг, към третия… колкото повече бягаме, толкова по-голям става кръга и толкова по-трудно ни е да се справим. Докато накрая биваме изтласкани на брега. Където имаме възможност да погледнем в хоризонта и да видим всичко случващо се.
За съжаление малцина го правят! Повечето седят на брега и треперят от страх. Треперят от страх, припомняйки си мига, в който „камъкът е паднал в застиналата вода.” Обикновено намират сили, само да се върнат, там където са били и после всичко си върви по старому, докато не бъде „хвърлена” нова трудност!
Има и хора, като реки… такива, за които днешния ден, никога не е като вчерашния. Всеки ден е още една възможност, още един шанс да опознаеш света и това, което той е скрил за теб. Както водите на реката са бурни, но тя винаги тече в една посока, така е и с живота на тези хора. Те имат ясна цел, ясна посока. „Водите” на живота може и да се опитват да ги подмятат от единия към другия бряг, но в края на крайщата те винаги се движат напред…
Когато имаш ясна цел, смисъл, няма значение дали ще ти бъде подхвърлена трудност. Тя няма да бъде нещо необичайно за теб. Няма да размъти „застиналите води” в живота ти. Тя просто ще се слее с всичко случващо, а ти ще я отнесеш… така както водите на реката отнасят всичко, което попадне вътре.
„Начинът, по който прекарваме дните си е начинът, по който прекарваме живота си.” Дали не е това причината животът на повечето хора да минава досущ по един и същ начин… само актьорите да са различни? Примиряват се ден след ден със съществуване, което се характеризира с борба с живота и едничката цел за оцеляване. И животът няма друг избор освен да им отвърне на желанието… и да ги кара да се борят и да оцеляват.
Обаче има и такива, които не се борят с никой и с нищо. Те просто приемат всичко и продължават…надолу по течението към тяхната цел.
Езерата са хората, които обичат да седят в зоната на комфорта. Тези, които винаги отказват на възможностите, които имат, измисляйки си всевъзможни оправдания. Не е ли странно? Повечето хора не са щастливи там, където са. Но въпреки всичко им е удобно да бъдат там. Просто, защото им е сигурно. Може да не име приятно, но им е сигурно. Вече са свикнали това да бъде зоната на комфорта им и дори и отвъд нея да ги чака нещо по-хубаво, нещо, за което копнеят, склонни са да го пропуснат, само за да не посрещнат предизвикателството.
Колкото повече приемате предизвикателствата в живота си, толкова повече ще се разширяват границите на зоната на комфорта ви. И един ден ще осъзнаете, че приемайки случващото се, изправяйки се очи в очи с него, вие сте стигнали далеч. И че сега „площта” на зоната на комфорта ви е толкова голяма, че нищо не може да ви спре. Нищо не може да ви разклати и да ви накара да се чувствате несигурни и уплашени!
Не се примирявайте с това да гравитирате в малката си площ на удобство. Осмелете се да предизвиквате себе си, за да след време да се чувствате, като хората реки…. Тези, чиито бурен, различен живот, приема всичко, отнася го и продължава устремено към целта!
П.С. Ако тази статия ви е харесала, моля отделете минутка, за да я споделите с приятелите си! 
Благодаря ви!
