Искам да започвам и приключвам връзки като книги…

“Искам да започвам и приключвам връзки като книги. Кoгaто свърша едната просто да посягам към следващата. Опознавала съм я, харесвала съм я (или пък не съвсем), смяла съм се, плакала понякога, научила съм нещо ново и в един момент искам/ не искам, свършва. “ Мария Василева

Прочетох това преди време. Смятам, че звучи прекрасно. Накара ме да се замисля за доста неща и по-скоро не да го свържа конкретно с връзките, а с живота и всичко случващо се в него. Тези, които ме познават, знаят, че много обичам да чета. Имам толкова много книги. Винаги се чудя, защо просто не си взема карта за някоя библиотека, да ги взимам, да ги чета и после да ги връщам.

Всеки път, когато си задам този въпрос, намирам и отговора… защото след всяка прочетена книга, тя сякаш става част от мен… аз взимам парченце от нея и тя ми дава парченце от себе си.

После я оставям на рафта на голямата си библиотека… понякога се сещам за нея, а понякога минават месеци, години без дори да си спомня, че е там.

Всяка прочетена книга ми дава свободата да използвам въображението си, да преживея случващото се в нея по начин, по който аз искам. По начина, по който аз виждам света.  Потапяш се в страниците, където откриваш повече от това, което мислиш, че вече знаеш за себе си.

Всяка книга е нещо, като малък свят. Като малък фрагмент от живота, където успяваш да преживееш неща, които вече са ти се случили и да ги погледнеш от друг ъгъл. Да ги видиш такива каквито всъщност са били, а не такива каквито си ги изградил с помощта на илюзията.

Успяваш да преживееш неща, които още не са ти се случили, но сякаш се подготвяш… ей така! Просто, за да когато ги видиш в реалността да ги разпознаеш и да не би случайно зает от прекалено много мислене и съжаление по миналото, да ги пропуснеш…

Винаги е трудно да приключиш с книга, която харесваш… иска ти се да има още стотици страници. Преживяването никога да не свършва. Сякаш другата, следващата никога няма да е същата. И ето, че последната страница идва и ти колебливо затваряш книгата. Понякога отиваш веднага да си купиш нова. А друг път дълго отлагаш, защото се страхуваш, че следващата няма да е толкова уникална и само ще те разочарова…

Та не е ли същото и в живота? Понякога ви се струва немислимо да приключите с даден етап, да оставите дадени хора. Тъгувате, защото мислите, че никога няма да попаднете на място, където ще се чувствате толкова цели, толкова завършени… че никога няма да срещнете някого, който да ви вдъхва толкова увереност, сигурност и спокойствие.

Прекарвате дни, месеци, години, гледайки назад към миналото…. Разлиствате едни и същи страници и търсите там нещо, което го няма. И не ви хрумва, че липсващото парченце от пъзела, може би дори не се намира на тези страници? Липсващото парченце в живота ви може би дори не се намира сред ситуациите и хората от миналото.

Може би всичко, което сте прочели е просто нещо, като пътен знак, който да ви отведе до книгите, които ще ви дадат това, което търсите, това от което се нуждаете.

Може би всичко, което сте преживели, всички хора, които сте оставили са просто подготовка за това, което искате да имате, за мястото, на където сте се запътили.

На мен пък ми се иска да приключвам с миналото, като с книгите. Да „подчертавам” най-важното и после да затварям книгата. Да отивам в парка и да се сещам за моментите, фразите, които са грабнали вниманието ми и да ги анализирам. Да търся урока в тях. Да ги използвам в бъдещето, за да не ми се налага да ги препрочитам.

…да ги оставям на рафта и да ги забравям. Единственото, което остава да бъде „подчертаното”. Да бъде не конкретния цитат, а урока зад него.

И после след време, когато почиствам праха, да разлиствам книгата, да си припомням наученото и после пак грижливо да я прибирам.

Да „нося” прочетеното, но да не влача книгата със себе си!

Всеки път, когато се сетя за „старата” книга, тя вече е различна. Защото аз не съм същата. Защото това, което съм, начина, по който мисля и пътя, по който вървя се променя. А с това се променя и разбраното. С това се променя и смисъла…

Така е и с миналото. Това, което преди години ми се е струвало съществено, сега го помня с усмивка, но не му придавам същата важност.

Миналото си е минало. Няма нужда да се ровим в него. Вземете само „подчертаното” и после го оставете на рафта, на голямата библиотека. И само понякога се връщайте… не за да страдате по него, а за да си припомняте наученото. Та как иначе ще запълните празните места на рафта?

Няма по-трагично от това в края на живота си да погледнете към „библиотеката” и да осъзнаете, че вкопчвайки се в една книга, сте пропуснали възможността да „преживеете” още стотици хиляди страници… че сте пропуснали да запълните всяка една празнина..

Няма по-трагично нещо от това в края на живота си да осъзнаете, че не сте успели да живеете истински, защото сте се вкопчили в момент от миналото и сте му позволили да ви лиши от красотата на настоящето!

П.С. Ако тази статия ви е харесала, моля отделете минутка, за да я споделите с приятелите си! Благодаря ви! 

Не забравяйте да се присъедините към страницата ми във Facebook! Благодаря!